— Миранда Бол. „Алабама сламър“. Една част ликьор от трънки, уиски, ликьор „Галиано“, „Трипълсек“, портокалов сок, резен портокал и черешка.
— Свърши ни трипълсекът — извика Роузи.
— Смени го с коантро. Намали количеството с двайсет процента.
Д-р Лукас остави празната си чаша на бара и вдигна пръст. Още едно.
— Гери Лукас. Празна чаша — извиках аз.
Роузи взе чашата. Надявах се да се усети, че все още нямаме проба от него.
— Още една „Посявка“ за д-р Лукас.
— Разбрах — отвърна тя от кухнята. Отлично, беше се сетила да вземе проба.
Д-р Мартин ван Кригър извика на висок глас.
— Има ли коктейл с „Галиано“ и текила?
Тълпата утихна. Този вид въпроси бяха зачестили по време на вечерята и гостите изглеждаха впечатлени от отговорите ми. Трябваха ми няколко секунди да помисля.
— Не се тревожи, ако няма — провикна се пак Мартин.
— Реиндексирам мисловната си база данни — обясних аз забавянето. Това отне известно време. — „Мексиканско злато“ или „Фреди Фъдпъкър“. — Тълпата заръкопляска.
— По един и от двата — каза той.
Роузи знаеше как се прави „Фреди Фъдпъкър“. Дадох на шефа рецептата за „Мексиканско злато“.
Продължихме в същия дух с голям успех. Реших да се възползвам от възможността и да тествам всички присъстващи лекари от мъжки пол, включително и тези, които предварително бях отхвърлил заради етнически несъвместима външност. В 1.22 часа след полунощ бях сигурен, че сме взели проби от всички без един. Беше време да взема нещата в собствените си ръце.
— Доктор Ануар Кан, моля, приближете се към бара. — Бях чул този израз по телевизията. Надявах се, че звучи достатъчно авторитетно.
Д-р Кан пиеше само вода и носеше чашата си със себе си.
— Не сте пили нищо цяла вечер — казах аз.
— Това проблем ли е? Не пия алкохол.
— Много мъдро — отвърнах, макар че давах лош пример с отворената бира до себе си.
— Предлагам.„Девствена колада“.„Девствена Мери“. Девствен…
В този миг д-р Ева Голд обви с ръка д-р Кан. Очевидно бе под влиянието на алкохола.
— Отпусни се, Ануар.
Д-р Кан се обърна към нея, след това към множеството, което по моя преценка също показваше всички симптоми на опиянение.
— Какво пък толкова — каза той. — Давай девствените коктейли.
Постави чашата си на бара.
Тръгнах си много късно от голф клуба. Последните гости си заминаха в 2.32 след полунощ, два часа и две минути след предварително определения край на партито. Роузи, шефът и аз направихме сто четирийсет и три коктейла. Роузи и шефът също така продадоха и няколко бири, които не успях да преброя.
— Можете да си ходите — каза шефът. — Ще почистим сутринта. — Протегна ръка към мен и аз стиснах дланта му според традицията, макар че ми се струваше късно за запознанства.
— Амгад — каза той. — Добра работа.
Не стисна ръката на Роузи, но я погледна и се усмихна. Забелязах, че тя изглежда малко уморена. Аз все още бях пълен с енергия.
— Имате ли време за питие? — попита Амгад.
— Отлична идея.
— Сигурно се шегувате — каза Роузи. — Аз си тръгвам. Всичко е в чантата ти. Искаш ли да те закарам, Дон?
Бях с велосипеда и бях изпил само три бири през цялата дълга вечер. Прецених, че нивото на алкохол в кръвта ми ще е далеч под законовия лимит дори и след питие с Амгад. Роузи си тръгна.
— Каква е твоята отрова? — попита Амгад.
— Отрова ли?
— Какво ще пиеш?
Разбира се. Но защо, защо, защо хората не казват точно това, което имат предвид?
— Бира, моля.
Амгад отвори две бутилки светло пиво, с които се чукнахме.
— Откога работиш като барман? — попита той.
Макар че проектът „Баща“ изискваше известна измама. Не ми беше комфортно да лъжа.
— Това е първият ми ангажимент в тази област — отвърнах. — Да не би да сбърках някъде?
Амгад се разсмя.
— Забавен човек. Слушай — започна той. — Това място е добро, но предлага предимно пържоли и бира, както и вино средна класа. Днешната вечер беше уникална, и то основно благодарение на вас. — Пийна от бирата и ме погледа известно време, без да каже нищо. — Мислех си да отворя в западното крило малък бар за коктейли с по-екстравагантен дух. В нюйоркски стил. Но с нещо повече зад бара, ако ме разбираш. Ако се интересуваш…
Предлагаше ми работа! Чувствах се поласкан, като се имаше предвид ограниченият ми опит, и веднага ми хрумна ирационалната мисъл, че ми се иска Роузи да е с мен, за да чуе това.
— Вече си имам работа. Благодаря.
— Не ти говоря за работа. Предлагам ти дял от бизнеса.
— Не, благодаря — отвърнах. — Съжалявам. Но ми се струва, че няма да си доволен от мен.
— Може, но смятам, че съм доста добър в преценките. Обади ми се, ако си промениш решението. Не бързам.