— Аспитата са върхът!
От прочетеното бях разбрал, че децата със синдром на Аспергер често са неуверени на обществени места. Но умението им да разрешават проблеми изглежда се оказа временно лекарство срещу това, само дето родителите им отново не можеха да реагират положително и им крещяха, а някои дори се опитваха да свалят отрочетата си от чиновете. Очевидно бяха по-загрижени за приличието, отколкото за напредъка, който децата им отбелязваха.
Смятах, че убедително съм представил гледната си точка, а пък Джули не мислеше, че трябва да продължим с генетиката. Родителите май разсъждаваха върху наученото от децата им и не комуникираха повече с мен. А беше само 19.43. Отлично развитие на събитията.
Когато си прибрах лаптопа Джули избухна в смях.
— О, боже — каза тя. — Имам нужда от питие.
Не бях сигурен защо споделя тази информация с някого, когото познава само от четирийсет и шест минути. Самият аз планирах да консумирам алкохол, след като се прибера, но не виждах причина да информирам Джули за това.
— Знаете ли — продължи тя, — никога не употребяваме тази дума — аспита. Не искаме да си мислят, че са някакъв специален клуб. — Още негативни реакции от човек, на когото плащаха, за да помага и насърчава.
— Като хомосексуалността ли? — попитах.
— Едно на нула за теб — отвърна Джули. — Само че е различно. Ако не се променят, няма да установят истински взаимоотношения, никога няма да имат партньори. — Това беше разумен довод и можех да го разбера, като се имаха предвид собствените ми затруднения в тази област. Но Джули смени темата. — Казвате, че има полезни неща, които те могат да вършат по-добре от… неаспитата? Освен да убиват бебета?
— Разбира се. — Почудих се защо човек, който се занимава с обучението на деца с необичайни качества, не знае каква е стойността и приложението на тези качества. — В Дания има фирма, която наема аспита за тестване на компютърни приложения.
— Не знаех — каза Джули. — Вие наистина ми давате различна перспектива. — Загледа се в мен за известно време. — Имате ли време за питие? — И сложи ръка на рамото ми.
Инстинктивно трепнах. Това определено беше неприемлив допир. Ако постъпех така с някоя жена, почти със сигурност щеше да се окаже проблем, вероятно щеше да последва оплакване за сексуален тормоз до декана, а това щеше да има последствия за кариерата ми. Но разбира се, никой нямаше да критикува нея за подобно действие.
— За съжаление съм планирал други дейности.
— И няма възможност за гъвкавост?
— Определено не. — След като бях успял да наваксам изгубеното време, нямах намерение отново да хвърлям живота си в хаос.
Преди да се запозная с Джийн и Клодия, имах двама други приятели. Единият беше по-голямата ми сестра. Макар да беше учителка по математика, не се интересуваше много от развитие в тази област. Но живееше наблизо и й гостувах два пъти седмично. Понякога и непланирано. Вечеряхме заедно и обсъждахме незначителни неща, като например какво се случва в живота на роднините и взаимоотношенията ни с колегите. Веднъж месечно ходехме с кола до Шепъртън на неделен обед с родителите и брат ни. Тя не беше омъжена, вероятно защото беше срамежлива и не бе привлекателна по общоприетия начин. Заради груба и непростима лекарска некомпетентност сега е мъртва.
Другият ми приятел беше Дафни, която се засече с Джийн и Клодия. Тя се нанесе в апартамента над моя, след като съпругът й влезе в старчески дом заради деменция. Заради проблеми с коляното, които се засилваха от наднорменото й тегло, не можеше да направи повече от две-три стъпки, но беше високоинтелигентна и започнах да й гостувам редовно. Нямаше официално образование, тъй като бе приела традиционната женска роля на домакиня. Смятах това за изключително разхищение на талант — особено след като потомците й не й се отплащаха за грижите с грижи. Тя се интересуваше от работата ми и така сложихме началото на проекта „Научи Дафни на генетика“, който доставяше удоволствие и на двамата.
Тя започна редовно да вечеря в моя апартамент, тъй като готвенето за двама е много по-икономично от готвенето на две отделни яденета. Всяка неделя в 15 часа посещавахме съпруга й в старческия дом. Успявах да комбинирам бутането на инвалидната й количка в продължение на 14.6 километра с интересен разговор за генетиката. Четях, докато тя разговаряше със съпруга си, чиято способност за възприемане беше трудно да се определи, но със сигурност беше ниска.
Дафни1 бе кръстена на растението, което цъфтеше около деня, в който се бе родила — двайсет и осми август. На всеки неин рожден ден съпругът й подаряваше див люляк и тя смяташе това за много романтична постъпка. Оплака ми се, че наближаващият й празник ще е първият от петдесет и шест години, на който този символичен жест няма да бъде извършен. Решението бе очевидно и когато на седемдесет и осмия й рожден ден я вкарах с инвалидната й количка в апартамента си, за да вечеряме заедно, бях закупил огромно количество цветя, които да й подаря.