Маргарет Кейс лежеше тихо и неподвижно в единичното си легло и аз се замислих за проекта „Баща“. Той беше станал възможен заради технологиите. Ако не беше развитието от последните няколко години, тайната щеше да умре заедно с майката на Роузи.
Вярвах, че дълг на науката и на човечеството е да разкриват колкото се може повече. Но бях част от точните науки, а не психолог.
Жената пред мен не беше петдесет и четири годишен мъж медик, който е избягал от родителските си задължения. Тя беше напълно безпомощна. Би било лесно да взема косъм от косата й или проба от четката й за зъби, но ми се струваше нередно.
По тези и други причини, които не осъзнавах напълно в онзи миг, реших да не взимам ДНК.
Тогава Маргарет Кейс се събуди. Отвори очи и се взря право в мен.
— Джефри? — каза тя тихо, но много ясно. Дали ме взимаше за съпруга си или за отдавна починалия си син? Имаше време, когато бих отговорил, без да се замисля: „Те са мъртви“, но не от злоба, а защото съм устроен да реагирам на фактите, а не на чувствата на другите. Но нещо се бе променило в мен и успях да потисна това изречение.
Сигурно бе осъзнала, че не съм човекът, когото се беше надявала да види, защото се разплака. Не издаваше никакъв звук, но по бузите й се стичаха сълзи. И тъй като бях преживявал тази ситуация с Дафни, автоматично извадих кърпичката си и й обърсах сълзите. Тя отново затвори очи. Но съдбата ми даде моята проба.
Бях изтощен и когато излизах от старческия дом, от недоспиване и на моите очи се появиха сълзи. Беше ранна есен и дори толкова на север по това време на деня вече ставаше горещо. Легнах под едно дърво и заспах.
Събудих се, видях лекар в бяла престилка да стои над мен и за един плашещ миг се върнах към лошите времена отпреди двайсет години. Беше само за момент, бързо си спомних къде съм и си дадох сметка, че той само проверява дали не съм болен или умрял. Това не нарушаваше правилата ми. Бяха минали четири часа и осем минути, откакто си бях тръгнал от стаята на Маргарет Кейс.
Инцидентът беше навременно напомняне за опасностите от умората и затова планирах обратното пътуване по-внимателно. Направих график с петминутни почивки на всеки час и в 19.06 спрях в един мотел, ядох препечена пържола и си легнах. Ранното лягане предполагаше, че в неделя ще мога да тръгна в 5 сутринта.
Магистралата минава покрай Шепъртън, но хванах отбивната и карах до центъра на града. Реших да не отивам у родителите ми. Допълнителните шестнайсет километра, които трябваше да измина до дома им и обратно до магистралата, щяха да добавят опасно непланирано удължаване на и без това изморителното пътуване, но пък исках да разгледам града.
Минах покрай железарския магазин на Тилмън. Беше затворен в неделя и баща ми и брат ми сигурно бяха вкъщи при майка ми. Баща ми вероятно изрязваше картинки, а майка ми молеше брат ми да махне проекта си с конструктора от масата за хранене, за да може да я подреди за неделната вечеря. Не се бях връщал от погребението на сестра ми.
Бензиностанцията бе отворена и заредих резервоара. Зад щанда стоеше мъж на около четирийсет и пет години с индекс на телесната маса трийсет. Познах го, когато го наближих, и поправих възрастта му на трийсет и девет. Беше оплешивял, пуснал брада и надебелял, но очевидно беше Гари Паркинсън, мой съученик от гимназията. Искаше да постъпи в армията и да пътува. Очевидно не бе реализирал тази своя амбиция. Припомних си какъв късмет съм извадил, задето бях имал възможност да се махна от градчето и да изградя нов живот.
— Здрасти, Дон — каза той. Очевидно също ме беше познал.
— Поздрави, Джи Пи.
— Не си се променил — засмя се той.
Стъмняваше се, когато в неделя вечер пристигнах в Мелбърн и върнах колата под наем. Оставих диска на Джаксън Браун в плейъра.
Две хиляди четиристотин седемдесет и два километра според джипиеса. Носната кърпа беше на сигурно място в найлонова торбичка, но наличието й не бе променило моето решение да не тествам Маргарет Кейс.
Въпреки това трябваше да отидем до Ню Йорк.
Срещнах се с Роузи на летището. Тя все още се чувстваше неудобно, задето й бях купил билет, затова й казах, че може да ми се издължи, като избере някои от кандидатките по проекта „Съпруга“, с които да изляза на среща.
— Майната ти! — каза тя.
Изглежда пак бяхме приятели.
Не можех да повярвам колко багаж е помъкнала Роузи. Казах й да вземе най-необходимото, но тя надхвърляше лимита от седем килограма за ръчна чанта. За щастие успях да прехвърля част от излишъка й в моята. Бях взел ултралекия си лаптоп, четка за зъби, самобръсначка, чиста риза, спортни шорти, един кат бельо и (за мое раздразнение) обемисти подаръци за сбогом от Джийн и Клодия. Разрешиха ми само седмица отпуск и дори и заради нея деканът ми вгорчи живота. Ставаше все по-очевидно, че търси повод да се отърве от мен.