— Достатъчно — отсече Ема.
Бел й се усмихна дяволито.
— Ти, злодей такъв — измърмори Ема и замери братовчедка си с възглавницата.
— Поръчах горещ шоколад — каза Бел. — Ще го донесат всеки момент. Не мисля, че ще искаш да хапнеш нещо по-съществено тази сутрин.
— Не — съгласи се тихо Ема, втренчвайки погледа си през прозореца.
Бел веднага придоби сериозен израз.
— Не си се разколебала, нали?
Ема прекъсна своята замисленост.
— Не, разбира се. Обичам Алекс, както знаеш. Не знам дали някога съм ти го признавала, но това е истината.
— Зная, че го обичаш.
— Искаше ми се само татко да е тук, за да ме заведе до олтара. Сега ще живея толкова далече.
Бел потупа ръката й успокоително.
— Знам, но ти имаш нас, все пак. А и семейството на Ашбърн те обожава. Баща ти ще те посети. Сигурна съм, че ще го направи. Но не казвай на татко колко много ти липсва чичо Джон. Той е невероятно горд от мисълта, че ще те заведе до олтара.
Чу се почукване по вратата и след малко Софи влезе в стаята все още облечена в пеньоара си.
— Срещнах прислужницата на стълбите и я изпратих в кухнята за още шоколад. Надявам се, че нямате нищо против. Тя ще се върне скоро.
— Не, разбира се — каза усмихнато Ема. — Колкото повече — толкова по-весело.
— Не мога да повярвам колко голяма активност има в тази къща — продължи тя. — Някоя от вас слизала ли е долу вече?
Двете жени поклатиха глави.
— Като лудница е! Бях почти прегазена от лакей. А и гостите вече започнаха да пристигат!
— Шегуваш се — отвърна Бел. — Трябва да са станали в четири сутринта, за да пристигнат сега.
— Алекс направо озверя, когато мама предложи да поканим всички за през нощта. Само няколко избрани гости получиха разрешението му да останат предната вечер и той категорично настоя абсолютно всички да са се изнесли за тази вечер.
Ема се изчерви.
— Видя ли го вече?
— Не, но Дънфорд го е видял — отвърна Софи и пое чаша с шоколад от тихо вмъкналата се в стаята прислужница. — Той каза, че Алекс е станал извънредно нервен. Мога да си представя, че той в голяма степен би искал цялата сватба да е започнала и приключила вече.
— Да, и не е единственият — промърмори Ема, чудейки се кога най-после стомахът й ще престане да се преобръща.
Сватбата беше планирана да започне точно по обяд и в единадесет и половина Ема надзърна през прозореца, за да види спектакъла, който се разиграваше на южната поляна на Уестънбърт.
— Мили боже — изпъшка тя. — Трябва да има поне двеста души там отвън.
— По-скоро четиристотин, предполагам — каза Бел и застана до Ема на прозореца. — Мама щеше да направи гостите от списъка поне шестстотин, но…
— Нямаше достатъчно време — довърши Ема. — Да, знам.
Погледът й продължаваше да се взира в ливадата, тя разтърси глава при вида на грандиозността на събитието. Цветни раирани шатри бяха забити в тревата, предпазвайки купищата гости от ранното юлско слънце. Както Алекс й беше обещал, имаше повече букети с цветя, отколкото Ема можеше да преброи.
— О, боже — въздъхна Ема. — Не трябваше да позволявам на леля Керълайн да прави списъка с гостите толкова голям. Аз не познавам и половината от тези хора.
— Но те познават теб! — отбеляза ентусиазирано Софи.
— Можеш ли да повярваш, че ще станеш херцогиня? — попита Бел.
— Не, наистина не мога — отговори тихо тя.
И още преди да разбере бе настъпил моментът, който всички очакваха, и тя стоеше на входа на шатрата толкова нервна, че не чуваше звуците на любимата си творба от Моцарт, която оркестърът свиреше.
— Късмет — каза й Софи точно преди да тръгне по пътеката между редовете — … сестричке.
След няколко секунди Бел последва Софи, но не и преди да стисне успокоително ръката на Ема.
— Обичам те, Ема Дънстър.
— Това е последният път, когато някой някога ще ме нарече така — прошепна Ема.
— Ема Риджли ми звучи доста добре — каза Хенри и взе ръката й. — Особено когато прибавиш „херцогиня Ашбърн“ към него.
Тя се усмихна нервно.
— Всичко ще бъде наред — каза Хенри и после добави нежно. — Сигурен съм, че ще бъдеш много щастлива.
Ема кимна и преглътна сълзите си.
— Благодаря ти толкова много, чичо Хенри. За всичко. Аз много те обичам, нали знаеш?
Той докосна бузата й.