— О… Е, сигурен съм, че все още има много неща за вършене. Какво ще кажеш за менютата? Винаги ми се е струвало, че жените прекарват голяма част от времето си над тях?
— Не знам кои жени си наблюдавал, но рядко ми отнема повече от десет минути да обсъдя менюто за деня с готвачката.
— Някакво хоби, може би?
— Алекс, ненавиждам акварели, безнадеждна пианистка съм, а ако прочета само още една книга, ще имам нужда от изключително дебели очила. Не искам да звучи така сякаш се оплаквам, но трябва да намеря нещо, с което да се занимавам.
Алекс въздъхна. Имаше да свърши още много работа този следобед. Беше доста назад във всичко. Ухажването на Ема беше отклонило голяма част от времето и енергията му от неговите бизнес дела и той се опитваше да навакса. На всичкото отгоре имотният управител на земите в Йоркшир тъкмо му беше съобщил новината, че някаква мистериозна болест е поразила огромен брой от овцете му. Появата на съпругата му не беше в най-доброто време.
— Не знам, Ема — каза той и прокара ръка през косата си. — Прави това, което правят омъжените жени по цял ден. Сигурен съм, че ще бъдеш способна да си осигуриш занимание.
Ема настръхна. Това, което долови в гласа му, нотка на високомерно снизхождение ли беше? Дори и да се беше опитал Алекс не би могъл да подбере по-подходящ коментар, за да я раздразни напълно. Тя отвори уста, за да каже нещо, но след това я затвори.
— Разбирам. Е, благодаря ти. Би ли ме извинил, ще се опитам да се заема с нещо.
С тези думи тя се обърна и напусна стаята. Алекс поклати глава и се залови отново за работа.
Двадесет минути по-късно тя се появи отново на вратата, облечена в горскозелен пътнически костюм. Алекс повдигна вежди заради промяната в облеклото й, но въпреки това я дари с мила усмивка.
— Просто си помислих, че би трябвало да знаеш — каза Ема и си сложи отривисто чифт ръкавици, — че отивам да посетя сестра ти за седмица.
Алекс изпусна документите си.
— Какво… защо?
— Оказа се, че имам нужда да разбера какво правят омъжените жени по цял ден, така че реших да последвам съвета ти и да го направя.
С тези думи тя се обърна и се отправи към входната врата, където лакеят вече беше натоварил пътническия сандък в каретата.
— Ема, върни се тук веднага! — извика той опасно и бързо скъси разстоянието между тях с големите си крачки. — Преувеличаваш и дяволски добре знаеш това! Няма абсолютно никаква причина да ме напускаш. — С непреклонен натиск върху ръката й, той я съпроводи обратно в кабинета си.
— Алекс, аз не те напускам — каза сладко Ема, наведе се напред и го целуна по бузата. — Просто ще отида да посетя сестра ти.
— По дяволите, Ема — избухна той. — Аз не искам да ходиш.
Ема едва устоя на желанието си да се хвърли в прегръдките му и да му каже, че тя също не иска да отиде там. Но въпреки че това посещение на Софи беше започнало като начин да даде урок на Алекс, сега тя осъзна, че наистина трябва да научи какво правят омъжените жени с времето си, защото в противен случай, щеше да се побърка.
— Алекс — започна тя, — ще ми липсваш ужасно много…
— Тогава не отивай!
— … но наистина трябва да го направя. Имам малко затруднение с приспособяването към семейния живот.
— Дявол да го вземе, не е така — каза Алекс негодуващо.
— Не тази страна на семейния живот — отвърна многозначително тя. — Но аз трябва да намеря нещо, с което да запълвам дните си, така, както и нощите. Имам нужда да се чувствам полезна и отказвам да се занимавам с бродерия. Не разбираш ли?
Алекс въздъхна унило. Той разбираше. Но не му харесваше. Беше свикнал Ема да бъде наоколо. Уестънбърт щеше да бъде непоносимо празен без нея.
— Знаеш, че мога да ти наредя да останеш. По закон ти си моя собственост.
Гръбнакът на Ема настръхна, когато шокът, предизвикан от думите му, обхвана сърцето й.
— Не би го направил — прошепна тя.
Алекс отпусна унило рамене.
— Не, няма да го направя.
Те стояха загледани един в друг в продължение на минута преди Ема най-накрая да се повдигне на пръсти и да го целуне.
— Вече трябва да тръгвам, скъпи. Искам да пристигна там, преди да се стъмни.
Алекс я последва през къщата.
— Софи очаква ли те?
— Не, реших да я изненадам.
— О… Колко коняри взе за пътуването?