— Всъщност да — отговори Ема и им отправи дружелюбна усмивка. — Имам нужда от облекло.
Управителката огледа стилната зелена рокля на Ема с пребледняло лице. Не можеше да предложи нищо от очевидно високия стандарт на тоалета й и дамата го знаеше.
— Всъщност, това, от което се нуждая, е костюм — добави Ема бързо. — Другата седмица трябва да посетя бал с маски и искам да взема нещо малко по-различно.
— О! Е, може да изберете гръцки външен вид. Имам прекрасна материя, която можем да използваме за туника.
— Не мисля така — отговори Ема и поклати глава. — Косата ми, нали знаете. Не смятам, че древните гърци са притежавали толкова ярки коси.
— О, не, не разбира се — съгласи се веднага продавачката, кимайки енергично с глава.
— Нещо по-просто. Може би… камериерка.
— Камериерка?
— Да, прислужница. От тези, които сервират. Домашна прислужница.
Продавачката я изгледа съмнително. Никой не скочи напред, за да помогне на Ема в търсенето й.
— Определено искам костюм на прислужница — каза Ема остро. — Не ми казвайте, че не правите доставки за някои от по-близо живеещите благородници.
Две от дамите се удариха една в друга в бързането си да помогнат и тя излезе от магазина след по-малко от две минути с пакетиран костюм на прислужница под ръка. Миг по-късно Еймъс се втурна към нея.
— Взе ли сажди?
— По-добро. — Еймъс повдигна един пакет. — Перука.
Ема надникна в чантата. Невероятен рус нюанс щурмува очите й.
— Е, със сигурност няма да приличам на себе си. Сега, къде е Шиптън? Трябва да тръгваме. Само Господ знае какво се е случило с Бел.
Тъкмо тогава Шиптън изскочи иззад ъгъла и почти се блъсна в тях.
— Каретата е близо до църквата — каза той, докато се бореше за глътка въздух. — Ботъмли вече препусна към Уестънбърт.
— Добре — отговори Ема. — Да вървим.
Тя забърза напред към „Заекът и Хрътките“, следвана от пъстрия си антураж, и когато пристъпи в странноприемницата поиска две отделни стаи.
— Имате ли някакъв багаж, милейди?
О, дявол да го вземе, бе забравила, че ще й е нужен багаж, за да се регистрира в гостилницата.
— Кочияшът ми ще го донесе по-късно. Все още е в каретата ми.
— А за колко нощувки, милейди?
Ема примигна.
— Хмм, не съм сигурна. Поне една. Може би повече. — Тя вдигна високо глава и имитира най-властния поглед на Алекс. — Необходимо ли е да ви отговоря веднага?
— Не, не, разбира се, че не. — Внезапно служителят започна да изглежда така, сякаш се чувства доста неудобно. — Ако е възможно, само подпишете регистъра.
Ема вдигна перото и се подписа със замах. Лейди Клариса Трент.
— Готово — промърмори под носа си. — Тя винаги е искала титла.
Веднага след като показаха стаята й на втория етаж, тя се преоблече с костюма на камериерка и извади перуката. Отиде до камината, взе малко сажди и ги втри в ръцете си, докато се покриха с много тънък слой. Тя леко плесна с ръце страните си, за да нанесе малка част от саждите върху кожата си. Един поглед в огледалото й показа, че се е справила. Сега кожата й бе леко пепелива, което в съчетание с жълтата перука й придаваше ужасен вид. Но най-важното бе, че изглеждаше абсолютно различно.
Тя изскочи от стаята си и почука на съседната врата. Еймъс й отвори.
— Мили боже, Ваша светлост, изглеждате ужасно.
— Чудесно! Сега един от вас да отиде за багажа преди кръчмарят да стане подозрителен. А аз ще се опитам да разбера в коя стая се намира Бел.
След като конярите тръгнаха Ема се промъкна надолу по коридора, като през цялото време държеше слуха си нащрек за приближаващи стъпки. Когато се убеди, че е съвсем сама, притисна ухото си към най-близката врата.
Чу страстно пъшкане.
— О Юстас… О, Юстас! О, Юстас!
Ема отскочи назад сякаш се бе изгорила. Това определено не беше стаята на Бел. Продължи по-надолу по коридора и чу женски глас.
— Бездействието е покана за Сатаната. Сатаната ти казвам! Той дебне от всеки ъгъл…
Ема поклати глава и отстъпи назад. На първо място похитителите на Бел със сигурност бяха от мъжки пол, а и освен това тя не мислеше, че те ще водят разговор за дявола. Премести се надолу по коридора към вратата, която се намираше до тази на Юстас.
— Нито дума по’иче, малка госпоичке. Още един звук и ще използвам колана си за…
— Млъквай, задник! Знаеш, че му обещахме да занесем плячката жива и здрава. Оня нема да ни даде златото, ако я пипнем и с пръст!