— Извини мен, Евърсли, но съм сигурен, че аз щях да го направя.
— Грешиш.
— Така ли? Мисля, че ти грешиш.
— В голяма грешка си, ако мислиш, че аз греша.
— За бога! — възкликна Ема. — Мисля, че леля Керълайн ме вика. Беше ми изключително приятно да се запозная и с двама ви.
След тези думи тя бързо се отдалечи, опитвайки се да намери леля си.
— О, брилянтно, Линфийлд, направо брилянтно — заяви саркастично Найджъл. — Развали всичко.
— Аз развалих всичко? Ако ти не се беше нахвърлил да сграбчиш ръката й…
— Ако ме извините — намеси се Нед елегантно. — Мисля, че майка ми вика и мен.
Той бързо се отдалечи и последва Ема, надявайки се поне тя да има някаква представа къде всъщност се намира лейди Керълайн.
В другия край на балната зала Бел танцуваше с Уилям Дънфорд. Бяха се запознали преди година и след няколко седмици на ухажване, през които осъзнаха, че не си подхождат в романтичен план, бързо станаха близки приятели.
— Надявам се, че братовчедка ти е бедна — засмя се той, наблюдавайки как Линфийлд и Евърсли се сблъскват, докато се опитват да се запознаят с Ема.
— Наистина ли? — попита Бел, развеселена. — Защо?
— Семейството ви ще бъде обсадено, както изглежда. Ако тя има пари, всеки зестрогонец в Англия ще потропа на вратата ви.
Младата жена се засмя.
— Не ми казвай, че и ти възнамеряваш да я ухажваш.
— Господи, не — възкликна Дънфорд с усмивка, а кафявите му очи проблеснаха при спомена за увлечението на Алекс по Ема. — Не, че тя не е изключително красива, разбира се.
— Също така е и много умна — Бел заяви многозначително.
— Представи си! — подразни я Дънфорд. — Наистина, Бел, никога не съм се съмнявал и за момент, че тя има също толкова остър ум, колкото и ти. Просто смятам, че ще е достатъчно ангажирана и без моето внимание.
— Какво имаш предвид?
— Абсолютно нищо, Бел — отвърна разсеяно той, докато оглеждаше балната зала в търсене на Алекс. — Абсолютно нищо. Между другото, споменах ли, че изглеждаш очарователно в синьо?
Бел се усмихна иронично.
— Колко жалко тогава, че нося зелено.
Междувременно Ема все още се опитваше да намери лейди Керълайн, когато Нед я настигна.
— Предполагам, че не знаеш къде е майка ми — каза Нед, взимайки две чаши лимонада от близката маса.
— Нямам идея — отвърна Ема. — Но ти благодаря за лимонадата. Умирам от жажда.
— Предполагам, че ако останем тук достатъчно дълго, тя ще ни намери. Мисля, че има още поне двеста души, с които иска да те запознае.
Ема се засмя.
— Без съмнение.
— Трябва да ти се извиня за сцената преди малко, Ема. Не мислех, че ще се държат толкова нелепо.
— За кого не си мислел, че ще се държи глупаво? — неочаквано Бел се появи от дясната страна на Нед, а Дънфорд я следваше по петите.
— Опасявам се, че представих Ема на Джордж Линфийлд и Найджъл Евърсли.
— О, Нед, как можа! Ще досаждат на бедната Ема месеци наред.
— Не се тревожи, Ема — успокоително каза Нед. — Те са наистина добри момчета, щом веднъж ги опознаеш. Просто си загубват ума, когато са близо до красива жена.
Ема се засмя дрезгаво.
— Наистина, Нед, мисля, че току-що ми направи комплимент. Това може би е първият.
— Глупости. Ако си спомняш, не можех да спра да хваля дясното ти кроше, когато счупи носа на онзи джебчия в Бостън.
Дънфорд реши, че не е имало никакъв смисъл да се тревожи за Ема, когато Алекс я последва в стаята й. Но започна да се чуди дали приятелят му ще бъде в състояние да се справи с червенокосата американка. Той се обърна към Нед и каза:
— Блайдън, не си спомням да си ме представял на братовчедка си.
— О, наистина съжалявам, Дънфорд. Представям я цяла вечер. Трудно ми е да следя с кого съм я запознал.
— Ема, това е Уилям Дънфорд — прекъсна го Бел. — Той е мой скъп приятел. Дънфорд, сигурна съм, вече си разбрал, че това е братовчедка ми, мис Ема Дънстър.
— Несъмнено — той взе ръката на Ема и любезно я приближи към устните си. — За мен е удоволствие най-накрая да се запозная с вас. Слушал съм толкова много за вас.
— Наистина ли? — попита Ема заинтригувано.
— Но аз не ти казах нищо — протестира Бел. Дънфорд се усмихна загадъчно и бе спасен от по-нататъшен разпит, когато гласът на лейди Керълайн ги прекъсна.