— Ема, скъпа — обади се тя. — Искам да те запозная с лейди Самъртън.
Четиримата се обърнаха, за да видят как Керълайн се приближава към тях заедно с пълничка дама, която носеше виолетова рокля и тюрбан в същия цвят. Ема си помисли, че прилича на гърне с гроздово сладко.
— Не се обръщай — прошепна Бел. — Това е една от онези малоумници, за които те предупреждавахме.
— Толкова съм щастлива да се запознаем — започна лейди Самъртън. — Вие направихте невероятен дебют в обществото. Не е имало подобен, откакто Бел направи своя миналата година.
Дундестата жена си пое дълбоко въздух, обърна се към лелята на Ема и продължи:
— Керълайн, сигурно си много горда. Това наистина е приемът на годината. Дори херцог Ашбърн ни удостои с присъствието си. Не мисля, че се е появявал на бал като този повече от година. Трябва да си много развълнувана!
— Да, да — промърмори Керълайн. — Чух, че се е отбил, но не съм го виждала.
— Съмнявам се, че си е тръгнал вече — каза Дънфорд с дяволита усмивка. — Всъщност съм сигурен, че планира да остане цялата вечер.
— Планира да ме измъчва, без съмнение — промърмори Ема под носа си.
— Каза ли нещо, скъпа? — поинтересува се Керълайн.
— Не, не, просто прочиствах гърлото си — отвърна тя бързо и се прокашля.
— Тогава бихте ли желали още една чаша лимонада? — гласът на Дънфорд бе загрижен, но от изражението му Ема заподозря, че е чул какво бе казала.
— Не, благодаря — отвърна тя и повдигна чашата в ръката си. — Все още имам.
Тя се усмихна на Дънфорд и отпи голяма глътка.
— Е — обяви лейди Самъртън, като че никой не бе проговарял от последния й монолог, — сигурна съм, че дори Ашбърн не би посмял да си тръгне, без да поздрави домакинята. Най-вероятно ще е тук всеки момент. Не се съмнявам.
— Аз също — съгласи се Дънфорд, наблюдавайки Ема с блясък в очите.
Тя се усмихна едва-едва, чувствайки се ужасно неловко.
— Разбира се — продължи лейди Самъртън, — не съм сигурна, че трябва да го допускаш близо до племенницата си, Керълайн.
Тя се обърна към Ема, без да спре дори, за да си поеме дъх.
— Той има ужасна репутация. Ако цените своята, трябва да стоите настрана от него.
— Със сигурност ще се опитам — вметна весело Ема.
— Знаете ли какво чух? — попита задъхано пълната дама, без да се обръща конкретно към някого.
— Едва ли мога да си представя — отговори Нед.
— Подочух, че — лейди Самъртън замълча за момент, за да подсили напрежението и се наведе напред заговорнически — Ашбърн, хм, да кажем, че се е „сбогувал“ с оперната певица и най-накрая е решил да си потърси жена сред порядъчните дами. Мисля, че си търси съпруга.
Ема се задави с лимонадата си.
— Добре ли си, скъпа? — попита Керълайн. — Още ли те притеснява главоболието?
— Не, със сигурност не главата ме притеснява.
Лейди Самъртън продължи разказа си.
— Клариса Трент му е хвърлила око. Майка й ми каза. И знаете ли какво?
Само Керълайн бе достатъчно внимателна и любезна, за да промърмори:
— Какво?
— Мисля, че има шанс да го хване.
— Мисля, че ще остане разочарована — предсказа Дънфорд.
— Все пак, тя каза, че се пази за някой херцог — каза Бел хапливо.
— Предпочитам да не говорим за нея — каза Нед.
— Ема, добре ли си? — попита я Керълайн. — Изглеждаш малко бледа.
Сред малката група настъпи неловко мълчание. Най-накрая лейди Самъртън, която никак не обичаше да оставя разговора да замре, изкоментира:
— Хмм, сигурна съм, че той ще се появи скоро, Керълайн. Така че спри да се притесняваш.
Дори и Керълайн със своите безупречни обноски не успя да не възроптае тихо.
— Не знаех, че съм притеснена.
— Какво каза, мила? — поинтересува се лейди Самъртън.
— Нищо, абсолютно нищо. — Керълайн отправи към Ема многозначителен поглед. — Просто си прочиствах гърлото.
Ема се усмихна заговорнически.
— Може би трябва да ти донеса малко лимонада, скъпа лельо.
— Наистина не мисля, че ще бъде необходимо, скъпа племеннице.
— Е, сигурна съм, че скоро ще се появи — повтори за пореден път лейди Самъртън.
Ема пресметна, че е в балната зала от поне петнадесет минути и нещастно заключи, че дамата вероятно е права. Чудеше се как ще бъде в състояние да поддържа учтив разговор с човека, който току-що почти я бе прелъстил в спалнята й. Най-накрая реши, че единственият изход е малодушието и се усмихна едва-едва.