— Да се махаме оттук — каза той мрачно на приятеля си.
По дяволите, на нея просто щеше да й се наложи да приеме, че не може да я остави на мира.
Глава седма
— Ема, толкова се радвам, че реши да ме вземеш със себе си — каза Бел развълнувано.
— Имам чувството, че ще съжалявам — отговори тя. Двете с братовчедка й пътуваха в каретата на Блайдън, за да върнат обеците, които Софи бе пъхнала в ръцете на Ема в знак на благодарност предишния ден.
— Абсурд! — заяви Бел безцеремонно. — Освен това може да имаш нужда от мен. Представи си, че не знаеш какво да кажеш.
— Сигурна съм, че ще измисля нещо подходящо.
— А ако Софи не знае какво да каже?
— Това е малко вероятно — отвърна Ема кисело и погледна към обсипаните с диаманти и смарагди обеци в облечената й с ръкавица ръка.
— Жалко — намръщи се тя.
— Какво?
— Това са прекрасни обеци.
Каретата спря пред елегантната градска къща на Софи. Младите жени слязоха и бързо се изкачиха по каменните стъпала, водещи до входната врата. Ема почука решително. Само след секунда вратата се отвори и тя бе огледана от комично слабия и безочливо високомерен иконом на Софи. Трябваше да се отбележи, че икономите са далеч по-проницателни от работодателите си и Грейвс със сигурност не правеше изключение. Никой не можеше да влезе в дома на граф и графиня Уайлдинг преди той да го сметне за подходящ. Той погледна надолу към Ема и Бел с черните си, остри очи и просто каза:
— Да?
Бел предложи на мъжа картичката си:
— Приема ли лейди Уайлдинг? — попита тя рязко, с тон, отговарящ на надменния поглед на иконома.
— Може би.
Ема почти се засмя, когато видя стиснатата челюст на братовчедка си. Бел продължи упорито.
— Бихте ли й предали, че лейди Арабела Блайдън е тук и желае да я види?
Веждите на Грейвс се извиха леко.
— Освен ако зрението ми не ме лъже, което, между другото, никога досега не се е случвало, виждам двама души на прага.
Брадичката на Бел се повдигна леко, когато процеди през зъби.
— Това е моята братовчедка, мис Ема Дънстър.
— Разбира се — каза Грейвс любезно. — Позволете ми да ви покажа жълтия салон.
Той ги съпроводи до една от дневните на Софи, а стъпалата му се движеха безшумно по обюсоновия килим.
— О, Господи — промърмори Бел, веднага след като иконома се отдалечи достатъчно, за да не я чуе. — Сигурна съм, че съм идвала тук поне тридесет пъти, и той продължава да ме измъчва на прага.
— Очевидно е много предан на работодателите си. Може би трябва да се опиташ да го наемеш при себе си — засмя се Ема.
— Шегуваш ли се? Вероятно ще трябва да давам обяснения, за да вляза в собствения си дом.
— Бел, скъпа! — изписка Софи, носейки се през стаята в очарователна тъмнозелена сутрешна рокля, която бе в унисон с очите й. Тя сякаш не забеляза стоящата тихо в ъгъла Ема, докато целуваше Бел по бузата.
— Толкова съжалявам, че не успях да присъствам на празненството ви. Чух, че е било грандиозно.
— Да, беше — потвърди Бел.
— Дори брат ми е присъствал — каза Софи скептично. — Това е нещо, което не се вижда всеки ден. Сега къде е вашата прекрасна братовчедка, за която слушах толкова много?
— Тя е точно зад вас.
Софи се обърна.
— Така се радвам да… О, боже!
Ема се усмихна смутено.
— Предполагам, че сте малко изненадана.
Софи отвори устата си, затвори я, след което отново я отвори, за да каже:
— О, боже мой!
— Е, може би сте много изненадана — поправи се Ема.
— О, боже мой!
Бел се приближи до Ема и прошепна:
— Не мислех, че е възможно, но Софи наистина не знае какво да каже.
— Това е мястото, където трябва да се включиш и да оправиш нещата — напомни й Ема.
— Аз със сигурност не знам какво да кажа — ухили се Бел.