Точно в този момент чу Бел и Софи да слизат по стълбите към салона. Бел започна да кашля неудържимо, а Софи почти излая.
— О! — Ема постави ръка върху устните си и започна да се смее.
Алекс само поклати глава, а на лицето му се появи иронична усмивка.
— Е, любов моя — каза той, — предполагам, че сестра ми току-що си е спомнила, че не разполага с клавесин.
Глава осма
През следващите няколко седмици животът на Ема влезе в нещо като рутина, макар тя да бе доста вълнуваща и развлекателна. За една нощ се бе превърнала в най-търсения член на лондонското общество. Бързо се реши (от когото и да се решаваха тези неща), че макар червената й коса да бе непростима, останалата част от нея със сигурност не беше, и така тя бе приветствана за красотата си, въпреки огнените къдрици. Някои от по-консервативните матрони я считаха за твърде самоуверена (особено с „тази червена коса“), но по-голямата част от обществото реши, че по-скоро харесват жени, които умеят да разговарят на теми, различни от панделки и фусти. И така Ема и Бел (която бе придобила подобна, макар и руса репутация предходната година) ходеха усмихнати от прием на прием, радващи се на извънредната си популярност. За Ема това време беше възхитителен антракт в живота й, който със сигурност щеше да я отведе обратно при баща й в Бостън, където тя, като единствено негово дете, в крайна сметка щеше да се опълчи на съвременните стандарти в корабостроенето и да поеме бизнеса.
Единственото усложнение, разбира се, бе херцог Ашбърн, който се появи след самоналоженото си изгнание и зае мястото си в обществото в пълния смисъл на думата. Никой нямаше съмнения относно причината за внезапната му поява.
— Със сигурност дебне Ема — промърмори веднъж лейди Керълайн.
На което неговата „плячка“ отговори ловко:
— Не съм сигурна дали той наистина ме харесва или просто обича да преследва жените.
Разбира се, това твърдение бе само половината от истината. По време на последните няколко седмици тя бе виждала Алекс почти всеки ден и приятелството между тях бе станало доста силно. Ема бе сигурна, че той наистина е загрижен за нея като човек и не се отнасяше към нея като към някакъв вид награда, която трябва да бъде спечелена. Все пак приятелските им отношения често бяха изпълнени със сексуално напрежение и да, изглеждаше сякаш Алекс се наслаждава на преследването.
Беше бърз като лъв и обичаше да я изненадва. Веднъж Ема бе отишла на музикална вечер, на която той бе казал, че не планира да присъства. Тя стоеше безучастно до отворения прозорец, когато усети топла длан да хваща ръцете й. Ема се беше дръпнала на разстояние, но ръката я държеше здраво и тогава чу познат шепот.
— Не прави сцени.
— Алекс? — тя хвърли поглед наоколо. Със сигурност някой бе забелязал една промъкваща се през прозореца ръка. Но присъстващите изглежда бяха заети със собствените си флиртове, за да забележат смутеното изражение на Ема. — Какво правиш тук? — прошепна тя бързо, задържайки любезната усмивка върху лицето си.
— Излез в градината — нареди той.
— Да не си полудял?
— Може би. Излез в градината.
Ема се прокле поне петдесет пъти заради глупостта си, измисли извинението, че роклята й се е скъсала и се измъкна. Алекс я чакаше в градината, скрит сред дърветата.
— Какво правиш тук? — повтори тя, веднага след като го намери.
Той хвана ръката й и я дръпна навътре в сенките.
— Реших, че ти липсвам — отговори той безсрамно.
— Със сигурност не си. — Ема се опита да издърпа ръката си назад, но той не я пусна.
— Хайде, разбира се, че съм. Няма проблем да го признаеш.
Ема измърмори под носа си нещо за арогантни аристократи, но един поглед към дяволитата му усмивка, бе достатъчен, за да признае пред себе си, че й е липсвал.
— Аз липсвах ли ти? — контрира тя.
— Ти как мислиш?
Тя усети как самоувереността й нараства.
— Мисля, че да.
Той погледна устните й с такъв копнеж и напрежение, които убедиха Ема, че всеки момент ще я целуне. Гърлото й пресъхна, устата й се разтвори и тя усети как се накланя към него. Но всичко, което той направи, бе да пусне ръката й неочаквано. След това й отправи нежна усмивка и прошепна:
— До утре, любов моя.
С едно мигване на очите той бе изчезнал.
Моменти като този стягаха сърцето на Ема в заплетен възел от объркване. Без значение колко нощи бе лежала, мислейки за него, тя не можеше да подреди чувствата си.