— О, но вие знаете, че аз просто умирам да ви служа — отговори Нед любезно.
Той умело свали шала на Ема и го подаде на един от прислужниците на Линдуърти.
— Ема, осъзнаваш ли, че твоята рокля е също толкова дълбоко изрязана, колкото и тази на Бел? — попита той предпазливо.
— Разбира се. Купихме ги по едно и също време. Можеш ли да погледнеш надолу до пъпа ми? — попита тя смело.
— Страх ме е да опитам. Ашбърн може да излезе от сенките и да извие врата ми.
— Не ставай глупав. О, виж! Това е Джон Милууд. Хайде да го поздравим.
Ема, Нед и Бел тръгнаха по посока на Джон и скоро се сляха с тълпата.
Алекс пристигна скоро след това и както обикновено, се прокле наум, че се подлага на мъчението да присъства на поредния голям лондонски бал. Допускаше това само защото знаеше, че тук ще открие Ема. Надяваше се, че ще успее да я отведе настрани, за да се наслади на компанията й, без стотици други любопитни наблюдатели.
За съжаление Ема винаги бе заобиколена от обожатели, което започваше да става дяволски дразнещо. Всеки ден се кълнеше, че ще преустанови това нелепо поведение да търси компанията й и всеки ден откриваше, че желае да я види… да усети уханието й, да я докосне… и, разбира се, обличаше черното си вечерно облекло и излизаше, за да се включи в безкрайния цикъл от приеми.
Най-трудно му бе да спази проклетото, глупаво решение дори да не се опитва да я целуне. След като виждаше Ема почти всяка вечер през последните няколко месеца бе непоносимо мъчително да държи ръцете си далеч от нея. Точно когато си мислеше, че е научил наизуст всяко движение на устните й, тя го изненадваше с нова усмивка, която го изпълваше с желание да я сграбчи и целува до припадък. Будеше се посред нощ, знаейки, че я е сънувал, защото тялото му бе твърдо и горещо, изпълнено с копнеж.
И никоя друга жена не можеше да потуши тази болка. Отдавна бе спрял посещенията при любовницата си, която учтиво го информира, че ще си намери друг покровител. Алекс само въздъхна с облекчение, доволен, че се е отървал от разхода.
Първоначално бе решил да запази тази физическа дистанция между него и Ема, защото искаше да й даде време да се научи да му вярва. Когато най-накрая правеха любов — а те със сигурност щяха, питаше се дали Ема осъзнава неизбежността на това — той искаше да бъде перфектно. Копнееше тя да дойде при него, защото желаеше единствено него, защото също като него се събуждаше по средата на нощта, влажна от желание.
Просто се надяваше това да стане скоро, защото усещаше как бавно полудява.
— Ашбърн!
Алекс се обърна и забеляза Дънфорд, който си проправяше път през тълпата.
— Здравей Дънфорд, радвам се да те видя тази вечер. Срещал ли си Ема?
— Господи, станал си доста целенасочен в последно време.
— Съжалявам — усмихна се Алекс с нетипично за него смущение.
— Недей — махна с ръка Дънфорд на извинението.
— Но виждал ли си я?
— За бога, Ашбърн, кога най-сетне ще се ожениш за младата жена и ще се избавиш от тази мъка. Направи я своя херцогиня и ще можеш да я виждаш по двадесет и четири часа на ден.
— Наистина Дънфорд, едва ли ще се стигне до там. — Алекс отхвърли идеята за сватба с поклащане на главата си. — Знаеш какво мисля за брака.
Дънфорд повдигна вежди.
— В един момент ще трябва да се ожениш, знаеш го, ако искаш да получиш наследник. Баща ти ще се обърне в гроба, ако титлата излезе от семейството.
Алекс трепна.
— Е, поне имам Чарли. Може и да не е Риджли, но със сигурност е толкова близо до баща ми, колкото би било всяко мое дете.
— Ема също все някога ще трябва да се омъжи. И може да не е за теб.
Алекс бе шокиран от нажежената до бяло болка от ревност, която се стрелна през него, при мисълта, че Ема ще лежи в ръцете на друг мъж. Но решен да запази спокойния си израз, той просто каза:
— Ще се занимавам с това, когато се случи.
Дънфорд поклати глава, убеден, че приятелят му отрича очевидното. Ако Алекс не бе влюбен в Ема, то той със сигурност бе обсебен от нея, което висшето общество намираше за още по-добра причина за брак.
— Видях Ема преди няколко минути — каза той накрая. — Беше заобиколена от мъже.
Алекс изръмжа.
— За бога, човече, тя винаги е заобиколена от мъже. Възползвай се от това — засмя се Дънфорд. — Трябва да си благодарен, че повечето се ужасяват от теб. Поне половината от тълпата се разпръсква само при споменаването на името ти.