— Какво, скъпа? — попита той. Залюля лицето й в ръцете си, докато се готвеше да опустоши отново устните й със своите.
— Мисля, че е време да спрем — каза Ема разтреперана.
Алекс бе отчаян. Знаеше, че е права, но тялото му пулсираше и жадуваше за освобождение. Но не можеше да прави любов с нея по средата на градината на Линдуърти. Бавно я освободи и се извърна. Постави ръце на хълбоците си, докато се бореше да възвърне самоконтрола си.
— Алекс? Ядосан ли си ми?
Той не помръдна.
— Не — каза бавно, дишането му бе все още затруднено. — Само на себе си.
Ема докосна рамото му утешително.
— Не се обвинявай. Вината е толкова твоя, колкото и моя. Можех да те спра по всяко време.
Алекс се обърна с лице към нея.
— Можеше ли? — Усмивката му бе иронична и не достигна до очите му. Пое си дълбоко дъх още веднъж. — Е, Ема, нали осъзнаваш, че това променя нещата.
Ема кимна, мислейки си, че думите му не са за подценяване, след като ги казва. Все пак, просто се чудеше по какъв начин точно ще се променят нещата.
— Може би трябва да се промъкнеш до стаята за освежаване, преди да се върнеш в балната зала. Косата ти е в безпорядък — посъветва я Алекс, страхувайки се, че ще изгуби контрол отново, ако си позволи да говори за друго, освен за най-обикновени неща. — Бил съм тук преди. Ако отидеш зад ъгъла, ще откриеш страничен вход, който води до главния коридор. Оттам би трябвало без проблеми да откриеш стаята за освежаване.
Ема инстинктивно посегна към главата си и бързо я опипа, за да провери щетите.
— Добре. Ако се върнеш сега, аз ще оправя прическата си и няма да се появя още петнайсет минути. — Гласът й звучеше притихнал, неестествен. — Това трябва да спре клюките.
— Изглежда, че си създадохме навик да организираме завръщането си в балните зали.
Тя му се усмихна леко, преди да се обърне и да избяга зад ъгъла.
Глава девета
Ема се промъкваше край дома на Линдуърти и си мърмореше под носа през цялото време.
— Това беше най-глупавото нещо, което можех да направя. Да го оставя да ме отведе в безлюдната градина. Трябваше да се досетя, че ще се случи нещо подобно.
Ема направи пауза и неохотно призна пред себе си, че определено се бе насладила на целувката на Алекс.
— Добре, хареса ми — промърмори тя. — Но докъде ме доведе? Бродя наоколо като крадец с надеждата да открия врата, която може дори да не съществува. Пантофките ми се намокриха, вероятно скъсах подгъва на роклята си върху розовия храст, а той дори не прояви най-малко желание да се ожени за мен.
Ема замръзна. Мили боже, какво каза току-що? Слава богу, че разговаряше със себе си. Потръпна и сви устни.
— Избий си тази мисъл от главата, Ема Елизабет Дънстър — заповяда си тя, промъквайки се покрай ъгъла към задната част на къщата. Тя не искаше наистина да се омъжи за Алекс, нали? Това беше невъзможно. Винаги бе имала намерение да се върне в Бостън и да поеме компанията на баща си. Когато се омъжеше, щеше да е за някое мило американско момче, което би било щастливо да управлява компанията заедно с нея.
Но какво щеше да стане, ако никога не откриеше мило американско момче. И би ли си струвало това откритие, когато имаше далеч по-невероятен британец — точно тук и точно сега.
Ема въздъхна, когато споменът за Алекс и няколкото откраднати мига изпълниха съзнанието й. Реши, че е крайно време да се вразуми. Съществуваше ли наистина добра причина, поради която тя трябваше дори да обмисля идеята да се омъжи за Александър Едуард Риджли, „ох, толкова възвишения“ херцог Ашбърн?
Е, имаше една — целуваше се превъзходно.
Освен това!
Добре тогава… той никога не й говореше снизходително. Толкова много мъже от висшето общество разговаряха с жените, сякаш са по-низш вид, чийто мозък не би ги разбрал напълно. Алекс винаги я третираше, сякаш бе интелигентна, колкото него.
Каквато всъщност тя беше, съгласи се безмълвно Ема и кимна с глава.
Също така тя се чувстваше много удобно в негово присъствие. Когато бяха заедно, никога не усещаше нужда да крие истинската си личност под прозрачен лист от хитрост и измама. Изглежда я харесваше такава, каквато бе.