— Нед, ако искаш да се забавляваш по този начин, ще имаш предостатъчно време след като завършиш училище и се преместиш в ергенското си жилище.
— Сега е по-подходящ момент.
— И какво точно ще правиш докато ни няма… — попита нетърпеливо Бел.
Той се наведе напред, а в очите му се появи дяволит блясък.
— Неща, за които ти дори не трябва да си помисляш.
— Наистина? Какво…
— Не е ли прекрасно — прекъсна ги Керълайн с висок глас, решена да промени хода на разговора, — че имаме възможност да се оттеглим в провинцията за известно време със семейство Риджли, където, без строгия надзор на Лондон, можем да се отпуснем до известна степен и да се отдадем на почивка. — Каретата спря пред къщата Блайдън и с помощта на съпруга си тя слезе и избърза по предните стълби към фоайето.
Ема не загуби време и настигна леля си.
— Не мисли, че не знам какво правиш — прошепна тя.
Керълайн спря за миг.
— Разбира се, че знаеш какво правя — тя потупа племенницата си по бузата. — Точно както и аз знам, какво правиш ти. — Ема остана с отворена уста и погледна към леля си смутено. — Беше благоразумно от твоя страна, скъпа моя, да сложиш отново шала си. — С тези думи тя тръгна нагоре по стълбите и се насочи към спалнята си.
Следващият уикенд семействата Блайдън и Риджли потеглиха за провинцията и за огромно разочарование на Алекс той не успя да уреди двамата с Ема да пътуват до Уестънбърт в самостоятелна карета. Не успя да уреди дори да са в една и съща карета. Колкото и много Юджиния да копнееше за някакво компрометиращо събитие (което, надяваше се тя, щеше да доведе до незабавна венчавка), дори тя не можеше да си позволи да направи нещо, което би предизвикало подобна развръзка в движещо се превозно средство.
Ето защо Алекс бе раздразнен и не особено добродушен, когато се качи в каретата на Блайдън заедно с Хенри, Керълайн и майка си, която обяви, че младите хора трябва да имат собствена карета, за да могат да се забавляват без присъствието на скучни по-възрастни роднини.
— Младите! — възкликна Алекс. — За бога, майко, Софи очаква второто си дете! — след това промърмори нещо, което Юджиния не можа да разбере напълно, макар да беше почти сигурна, че чу думата „отегчително“.
— Добре — продължи Юджиния. — Смея да кажа, че няма да бъдем само старци. Помолих Чарли да пътува с нас.
В този момент малкото момче скочи в ръцете на вуйчо си, настоявайки да упражняват игрите на карти по време на пътуването.
Ема, чиито чувства се колебаеха между тайната надежда да пътува само с Алекс и желанието да се изрита заради подобни мисли, все пак бе доволна от перспективата да прекара три или четири часа в разговори и клюки с Бел и Софи. Първо обсъдиха всички млади неомъжени дами от обществото, оживено анализираха характерите им и когато приключиха с тази задача се захванаха с дискутирането на неженените мъже. В онзи момент вече бяха изминали малко повече от половината път до крайната цел на пътуването си, така че решиха да се насочат към по-пикантната тема за омъжените дами и женените джентълмени. Бяха започнали да обсъждат някои важни матрони, когато Софи най-накрая обяви, че наближават Уестънбърт. Ема беше повече от облекчена. В интерес на истината клюките й бяха на привършване.
Алекс й бе казал, че е прекарал по-голяма част от детството си в Уестънбърт, фамилното имение на семейството му, и Ема беше крайно любопитна да види мястото, където е израснал. Така че, когато каретата зави зад ъгъла и мина през главната порта на имението, Ема не можа да се сдържи и протегна врат, за да огледа възможно най-голяма част от пейзажа. Каретата обаче не бе открита и тя трябваше да се примири с това, че се налага да притиска лице в прозореца, за да вижда по-добре.
— За бога, Ема, някой би помислил, че никога преди не си виждала дърво — обади се Бел.
Ема незабавно седна обратно на подплатената седалка, засрамена от своето любопитство.
— Ами, аз наистина обичам провинцията, както знаеш, и след три месеца, прекарани в Лондон, се чувствам така, сякаш наистина не съм виждала дърво през живота си.
Софи се засмя тихо.
— Уверявам те, че тук в Уестънбърт имаме достатъчно дървета. Такива, които стават за катерене при това. Има и доста живописен поток, за който Алекс ме увери, че е пълен с пъстърва, макар да не си спомням някога да е носил вкъщи за вечеря.
Точно тогава екипажът намали ход и спря, а облечен в ливрея лакей побърза да отвори вратичката. Ема бе последна докато слизаха, затова не успя да види Уестънбърт, докато не излезе от вътрешността на каретата. Не беше разочарована. Имението бе старо и величествено и извика в съзнанието й думата „огромно“. Построено през шестнадесети век по време на управлението на Елизабет I, етажите му бяха конструирани във формата на буквата „Е“ в чест на кралицата. Предната част на къщата, която гледаше на север, бе основата на това „Е“, с три крила, издадени назад. Редиците високи, тесни и искрящо чисти прозорци запълваха фасадата и Ема предположи, че сградата трябва да е най-малко четири или пететажна. Когато се приближи, тя успя да разгледа по-внимателно някои от изящните орнаменти от архитектурата на имението. Всеки прозорец и врата бяха обрамчени от изящни каменни резби, които свидетелстваха за часове усърдна работа от отдавна починали майстори. Ема беше възхитена от елегантността и достойнството на фамилния дом на Ашбърн.