— Виждам, че няма да спечеля този спор.
Ема се усмихна невинно.
— Спорим ли?
Алекс прочисти гърлото си.
— Виждам, че няма да спечеля тази дискусия.
— Може ли някой въобще да спечели дискусия.
— Дори и да може — каза той, повишавайки тон, — аз със сигурност не го правя.
— Много си проницателен.
— Много си упорита.
— Баща ми се оплаква от това двадесет години.
— Предлагам да спрем, за да похапнем — каза Алекс, слезе бързо и взе чантата с обяда, която коняря му бе дал.
— Между другото — каза Ема, когато Алекс се протегна и я свали от седлото, — така и не ми каза какво е името на коня ти.
— Цицерон — усмихна й се Алекс, докато разстилаше яркото одеяло на земята.
— Цицерон? — Ема погледна към него с недоверие. — Нямах представа, че си любител на латинския.
— Мразя го — Алекс се намръщи при спомена за адските уроци по латински от учителите в детството му, а след това в Итън и Оксфорд. Той седна на одеялото и започна да вади храна от чантата. — Ненавиждам го.
— Тогава защо си нарекъл коня си на латински оратор? — засмя се Ема, повдигна полите си малко над глезените и седна изискано на одеялото срещу Алекс.
Той се усмихна момчешки и й подаде една ябълка.
— Наистина не знам. Просто ми хареса как звучи.
— О… Е, това е причина добра, колкото всяка друга, предполагам. Самата аз също не бях голяма почитателка на латинския. Не е като да можеш да говориш с някого на него, освен с малцина духовници, предполагам.
Докато Ема въртеше ябълката между дланите си, Алекс се протегна към торбата и извади бутилка вино с две елегантни чаши, увити в парче мек плат, който ги предпазваше от счупване. Когато погледна отново към нея, тя се бе наклонила напред и изучаваше малко розово цвете. Той се втренчи в Ема и въздъхна, мислейки си, че не би могъл да си представи по-приятен начин да прекара следобеда от това да язди безцелно около Уестънбърт с нея.
Това го притесни. Не му харесваше факта, че щастието и душевното му спокойствие бавно започваха да зависят от очарователната, червенокоса жена, стояща срещу него. Когато тя слезе по стълбите по-рано този следобед изглеждаше толкова красива, че той не можеше да помръдне. И беше сигурен, че тя усеща същото привличане. Можеше да го види в очите й. Ема не знаеше как да скрие чувствата си.
Но трябваше да признае пред себе си, че не бе просто привлечен от нея. Той я харесваше. Притежаваше остър като бръснач ум и бе добре образована — ако не и по-добре от голяма част от мъжете, които той познаваше, и за разлика от повечето хора от обществото, тя знаеше как да се пошегува, без да засегне някого междувременно. Приятелите и семейството му не спираха да му повтарят, че трябва да я грабне и да се ожени за нея преди някой друг да го е изпреварил или тя да се върне в Бостън.
Но той напълно и категорично не желаеше да се жени.
И все пак, щеше да се побърка, ако не правеше любов с нея скоро.
Алекс погледна към Ема отново. Тя още изследваше дивото цвете и сви устни, докато го обръщаше, за да го разгледа от другата страна. Дали наистина си струваше да пожертва свободата си заради нея? Струваше ли си изобщо някой?
Той прокара пръсти през гъстата си коса. Напоследък го обхващаше нещо като отчаяние, ако не я виждаше поне веднъж на ден.
Изведнъж Ема погледна нагоре, а виолетовите й очи грееха от възторг.
— Алекс? — повика го тя. В ръката си държеше цветето, което изучаваше.
Той въздъхна, когато срещна погледа й. Чудеше се дали тя ще възрази, ако я повали на одеялото и разкъса дрехите й.
— Вглеждал ли си се някога в някое от тези цветя? — попита тя. — Имам предвид наистина да го погледнеш? Толкова са пленителни.
Тя изглеждаше трогателно невинна. Дори повече от обичайното. Алекс въздъхна отново. Вероятно щеше да възрази.
Глава единадесета
Ема веднага забеляза хищния блясък в очите на Алекс и се стегна в очакване на атаката му.
Е, „стегна“ може би не бе най-точната дума, бързо реши тя, разпознавайки издайническите пеперуди в стомаха си и ускоряването на дъха си. С едва чута въздишка се прокле за слабостта си към този мъж. Тя погледна нагоре към красивото лице, което вече й бе болезнено познато. Зелените очи на Алекс блестяха с обещание за нещо, което тя не разбираше напълно, но все пак жадуваше за него. Ема преглътна конвулсивно и намокри устните си, изгубена в изумрудения му поглед. Неспокойна, тя захапа долната си устна и сведе виолетовите си очи. Ако трябваше да е честна със себе си (а тя се опитваше отчаяно да бъде, въпреки трудността на тази задача) наистина се налагаше да признае, че не беше никак „стегната“. Всъщност тръпнеше от нетърпение в очакване на следващия му ход.