Но това нямаше никакво значение, защото Алекс не я „атакува“ и скоро стана ясно, че дори няма подобни намерения. Когато Ема се обърна, той не се пресегна, за да докосне брадичката й и да вдигне очите й обратно към неговите. Не направи някакви опити да я придърпа в обятията си. Вместо това се обърна към забравената бутилка вино в дясната си ръка и се съсредоточи в отварянето й. Ема прибра един огненочервен кичур зад ухото си и въздъхна отново, чудейки се колко дълго двамата с Алекс ще поддържат това състояние на постоянно напрежение. Нямаше ни най-малка представа как да реши проблема, нито можеше да предположи какви ще бъдат последствията от него, но чувстваше, че някой трябва да направи нещо, при това скоро. Тя погледна към Алекс, който тъкмо издърпваше тапата от бутилката със замах.
— Имаш ли нужда от помощ за нещо? — запита учтиво тя, мъмрейки се на ум заради липсата на кураж да каже нещо смело.
Тапата се измъкна от бутилката със силен пукот. Алекс погледна към Ема, която седеше тихо на одеялото, а тъмните й поли се вееха около краката й.
— Предполагам, че може да разопаковаш обяда — отговори той и вдигна чантата с храната. Ръцете им се докоснаха за кратко, докато й я подаваше и Ема усети тръпки по цялата си длан. Почти неволно тя дръпна ръка назад, изненадана от силата на реакцията си от такова мимолетно докосване. Бързо вдигна очите си към лицето му, но Алекс отвърна поглед от нея също толкова бързо и Ема можеше да се закълне, че го бе видяла да се усмихва срамежливо, преди да се заеме със задачата да налее виното. Мили боже, сигурно си беше изгубила ума, щом смяташе, че Алекс би изпитал нещо, наподобяващо свенливост.
През това време той се чудеше как ще удържи ръцете си далеч от нея, ако си позволеше да я погледне за повече от секунда.
— Разкажи ми за детството си — каза бързо Алекс, тъй като гореше от желание да фокусира разговора върху нещо.
— Моето детство? — Ема взе чашата с вино, която й подаде. — Какво искаш да знаеш?
— Всичко — отвърна Алекс, облегна се лениво назад и се подпря на лакти.
— Аз съм на двадесет години — напомни му тя с весели пламъчета в очите. — Това е прекалено много време, за да го обходим за един следобед.
— Разкажи ми за най-лошото нещо, което някога си правила.
— Най-лошото? — Ема се опита да изглежда обидена, но не успя да потисне кикота, който се надигна в нея. — Със сигурност не смяташ, че съм била непослушно дете, нали?
— Разбира се, че не — меко отвърна Алекс и отпи от виното си, преди да постави чашата на равно място върху земята. По лицето му се плъзна дяволита усмивка. — Предполагам, че си била пакостница.
Ема се разсмя силно и постави чашата си до неговата.
— Е, ако не друго, то поне със сигурност изглеждах като такава. — Тя завъртя кичур коса около пръстите си. — Ако мислиш, че косата ми е ярка сега, трябваше да ме видиш, когато бях на десет. Изглеждах като морков!
Алекс се усмихна на мисълта за миниатюрната Ема, тичаща около къщата си в Бостън.
— А имах и толкова много лунички — продължи тя.
— Все още имаш няколко около носа — не се стърпя да отбележи Алекс и си помисли, че би искал да целуне всяка една от тях.
— Много неучтиво от твоя страна е да го изтъкнеш — засмя се Ема, — но се опасявам, че съм се примирила с факта, че никога няма да се освободя напълно от тези ужасни петънца.
— Аз ги намирам за доста привлекателни.
Ема погледна настрани, малко стресната от ласкавия му комплимент.
— Ооо… Е, благодаря ти.
— Но ти все още не си отговорила на въпроса ми.
Ема погледна отново към него с объркано изражение на лицето.
— За най-лошото нещо, което си направила като дете — напомни й Алекс.
— О… — каза тя, опитвайки се да заобиколи въпроса. — Ами, доста е ужасно.
— Нямам търпение да го чуя.
— Не, имам предвид, че е наистина ужасно.
— Така само ме правиш още по-любопитен, любов моя — каза Алекс и върху загорялото му лице затрептя усмивка.
— Няма как да избегна да ти разкажа за това, нали?