— Аз съм единственият тук, който знае обратния път за вкъщи. — Момчешката му усмивка каза на Ема, че той е сигурен, че я е хванал на тясно.
— О, добре — въздъхна тя, признавайки поражението си. — Случи се, когато бях на тринадесет. Знаеш, че баща ми притежава корабна компания, нали?
Алекс кимна в отговор.
— Ами, аз съм единственото му дете и наистина обичам морето, а съм и доста добра с цифрите. Както и да е, винаги съм планирала да поема бизнеса му рано или късно…
— Няма много жени, които да управляват големи корабни компании — тихо отбеляза Алекс.
— Няма нито една, доколкото аз знам — продължи Ема. — Но това не ме интересуваше… имам предвид не ме интересува. Понякога трябва да бъдем необикновени, за да изпълним мечтите си. А и кой би могъл да управлява компанията по-добре от мен? Аз я познавам най-добре от всички, като изключим баща ми, разбира се — погледна го предизвикателно тя.
— Била си на тринадесет… — каза Алекс и я погледна отстъпчиво, напомняйки й да се върне на историята.
— О, добре. Е, аз реших, че баща ми отделя прекалено много време, за да ми покаже такелажа. Бях посещавала офиса в Бостън безброй пъти и дори ме оставяше да дам своите предложения, когато трябваше да вземе някое важно решение. Не знам дали някога се е вслушвал в моите съвети — замислено каза Ема, — но поне винаги ме оставяше да се изкажа. Проверявах и книжата му, за да съм сигурна, че чиновниците му не са допуснали някакви грешки.
— Проверявала си книжата му на тринадесет? — скептично попита Алекс.
— Казах ти, доста съм добра в математиката — отбранително каза тя. — Знам, че за повечето мъже е трудно да повярват в това, че една жена може да се справя с числата, но аз мога. Намерих доста грешки. Дори хванах един чиновник, който мамеше баща ми.
— Не се безпокой, скъпа — подсмихна се Алекс. — Научих се да не се изненадвам от скритите ти таланти.
— Тогава реших, че е време да опозная живота на кораб. Баща ми винаги казваше, че не може да управляваш успешно корабна компания, ако не знаеш нищо за корабоплаването.
Той простена.
— Не съм сигурен, че искам да чуя какво следва.
— В такъв случай няма да довърша историята — обнадеждено каза Ема.
— Шегувах се — отвърна той заплашително и повдигна вежда предизвикателно, а изумрудените му очи приковаха нейните.
— Накратко — продължи Ема. — Скрих се на един от нашите кораби.
Алекс усети как в него се надигна безразсъден гняв.
— Да не си полудяла? — избухна той. — Знаеш ли какво е било възможно да ти се случи? Моряците могат да са напълно безскрупулни. Особено, когато не са виждали жена от месеци! — добави страховито той.
— Наистина, Алекс, аз бях само на тринадесет.
— Възрастта ти навярно нямаше да е от значение за повечето от тях.
Ема нервно смачка част от тъмносинята материя на костюма си в ръка, чувствайки се малко неудобно от силната му реакция.
— Уверявам те, Алекс, минах през всичко това с баща ми вече безброй пъти. Не се нуждая от още едно мъмрене и от теб. Не биваше въобще да ти разказвам за това.
Алекс въздъхна, напълно наясно, че е прекалил. Протегна се напред, нежно освободи ръката на Ема от полите й и я поднесе към устните си в жест на разкаяние.
— Съжалявам, любов моя — каза той внимателно. — Просто ми призлява, като си представя, че по невнимание си се поставила в опасна ситуация, дори това да е било преди седем години.
Сърцето на Ема подскочи от ласкавия тон и загрижеността му за нея.
— Не бива да се тревожиш — увери го тя. — Всичко се нареди накрая, а и аз не бях толкова безразсъдна, колкото може да те подведе да мислиш тази история.
Алекс продължаваше да гали ръката й с палец.
— Нима?
— Не се качих просто на някакъв стар кораб — каза Ема, опитвайки се да не обръща внимание на топлото чувство, което изгаряше ръката й. — Един от капитаните ни е много близък приятел. Той ми е като чичо. Никога не бих се качила на друг кораб, освен в този на капитан Картрайт. Знаех, че ще отплават в осем сутринта, така че се измъкнах от къщи в нощта преди…
— Какво? — извика Алекс и хватката около ръката й се затегна. — Скитала си из Бостън сама по среднощ? Ти, малка глупачке!
— О, стига. Не беше по среднощ. Просто така ми изглеждаше, защото бях твърде притеснена, за да заспя. Вероятно е било около пет сутринта. Слънцето вече бе започнало да изгрява. Освен това — укори го тя, — ти ми обеща да не ме мъмриш повече.