Когато Ема стигна до стаята си, все още се движеше с такава бързина, че почти прелетя през прага и се хвърли на леглото. Затова, предположи миг по-късно тя, бе изненадана, когато осъзна, че Бел лежи там, сгушена тихо с книга на Шекспир.
— По дяволите, Бел — сопна се Ема, разтривайки рамото си на мястото, където се бе ударило в бедрото на братовчедка й. — Не можеш ли да четеш в твоята стая?
Бел я погледна с невинните си сини очи.
— Тук светлината е по-добра.
— За бога, Бел. Опитай се да бъдеш по-изобретателна с извиненията си. Стаята ти е точно до моята и гледат в една посока.
— Ще повярваш ли, че леглото ти е по-удобно от моето?
Ема изглеждаше готова да избухне.
— Добре де, добре — изстреля Бел и бързо стана от леглото. — Признавам си. Исках да чуя веднага за ездата ви с Ашбърн.
— Беше хубаво. Доволна ли си?
— Не — отвърна Бел разпалено. — Това съм аз, Бел, помниш ли? Очаква се да ми казваш всичко.
Нещо в примамващия тон на Бел трогна Ема и тя усети по бузата й да се стича гореща сълза.
— Не съм сигурна, че искам да говоря точно сега.
Бел хвърли един поглед на покрусеното изражение на Ема, остави книгата, а след това с характерния й здрав разум се сети да затвори вратата на спалнята.
— О, боже, Ема. Какво се случи? Той… Ти…
Ема подсмръкна и избърса една сълза.
— Той прелъсти ли те?
— Мразя тази дума — отвърна Ема. — Казвала ли съм ти някога, че мразя тази дума?
— Направи ли го?
— Не, не го направи. За каква жена ме мислиш?
— Влюбена, предполагам. Чувала съм, че мъжете могат да са страшно убедителни, когато си влюбена в тях.
— Е, аз не съм влюбена — отвърна предизвикателно Ема.
— Не си ли?
Не зная! Извика съзнанието на Ема. Но на глас не каза нищо.
— Виждам, че поне го обмисляш — продължи Бел. — Предполагам, че това е добро начало. Не е нужно да ти казвам, колко щастливи ще бъдем всички, ако вие двамата решите да се ожените.
— Зная, повярвай ми.
— Не можеш да ни виниш. Толкова обичаме да си с нас. Особено аз — печално каза Бел. — Много е тежко, когато най-добрата ти приятелка е толкова далеч.
Последната забележка на Бел дойде в повече на Ема и тя избухна в сълзи. Хълцаше шумно и намокри възглавницата за секунди.
— О, скъпа. — Бел бързо се върна при леглото и започна да милва косата на братовчедка си. Ема не беше от типа жени, които избухват в плач от нищо. Бел знаеше, че се е случило нещо сериозно. — Съжалявам — успокоително каза тя. — Не исках да те притискам. Всички знаем, че ти ще вземеш крайното решение.
Ема не отговори, но сълзите продължаваха да се изливат от очите й. Обърна се на една страна и дишането й се учести, а сълзите й се плъзгаха по носа и капеха по възглавницата.
— Може да се почувстваш по-добре, ако говориш за това — отбеляза Бел. — Защо не дойдеш при тоалетката, за да среша косата ти. Изглежда вятърът я е заплел.
Ема стана и бавно премина през стаята като през цялото време потриваше неблагоприлично нос с ръка. Просна се на плюшения стол, който беше в комплект с тоалетната масичка, и започна да изучава отражението си в огледалото. Изглеждаше ужасно. Очите й бяха кървясали и подпухнали, носът й бе червен, а косата й разпръсната на всички посоки. Тя пое дълбоко въздух, за да възвърне равновесието си и мислено се възхити на аристократките, които дори знаеха как да плачат с финес. Сълза или две, деликатно подсмърчане — нищо общо със сърцераздирателните ридания, които бяха разтърсили нея, карайки я да се чувства като изцедена емоционална развалина.
Тя се обърна към Бел с още едно силно подсмърчане.
— Знаеш ли какво? Преди бях различна.
— Какво имаш предвид? — Бел вдигна гребена.
— Имам предвид, и ме поправи, ако греша, че имах репутацията на изключителна жена. Не искам да се хваля, но беше така.
Бел кимна, опитвайки се да скрие усмивката си.
— Не се усмихвах предвзето — продължи с малко повече ентусиазъм Ема. — Не водех глупави разговори. Имах бърз ум. Хората клюкарстваха за него. — Тя погледна към Бел за потвърждение.