Братовчедка й продължи да кима съчувствено, но очевидно й бе все по-трудно да сдържа усмивката си. Започна да прокарва гребена внимателно през косата на Ема.
— Имах вяра в себе си.
— Сега нямаш ли?
Ема въздъхна и се отпусна в стола.
— Не знам. Бях решителна относно действията си. Сега никога не знам какво да правя. Постоянно съм объркана, а когато най-накрая взема решение за нещо, по-късно съжалявам.
— Мислиш ли, че цялото това объркване може да има нещо общо с Ашбърн?
— Разбира се, че има нещо общо с Алекс! Той е виновен за всичко. Обърна целия ми живот наопаки!
— Но не си влюбена в него — обяви тихо Бел.
Ема стисна устни.
Бел пробва друга тактика.
— Как се чувстваш, когато си с него?
— Пълна лудост е. В един момент се шегуваме като стари приятели, а в следващия гърлото ми се стяга и се чувствам като непохватно дванадесетгодишно хлапе.
— Не знаеш какво да кажеш? — предположи Бел.
— Не точно. По-скоро имам чувството, че забравям как се говори!
— Хмм — Бел продължаваше да разплита обърканата коса на братовчедка си. — Звучи очарователно. Аз никога не съм се чувствала по този начин около някой мъж досега — спря се замислено тя. — Въпреки че нямам търпение да препрочета „Ромео и Жулиета“, когато най-после стигна до буквата „Р“.
Ема направи гримаса.
— Моля те, спомни си, че те са сполетени от доста злочеста съдба. Предпочитам да не правиш сравнения.
— Съжалявам.
Може и да бе от напрегнатите й емоции, но Ема не мислеше, че Бел прозвуча много разкаяно.
— Ето — каза тя. — Лявата страна е готова — а след това започна да сресва и другата. — Защо не ми разкажеш за този следобед? Нещо трябва да се е случило, за да си в това състояние.
Ема се ядоса на издайническата руменина, която плъзна по страните й.
— В действителност нищо не се случи. Просто отидохме да пояздим. Околността е прекрасна.
Бел издърпа рязко гребена през косата на Ема.
— Ауу! — проплака Ема. — Какво правиш? Ще остана без коса, докато приключиш.
— Говорехме за този следобед — подтикна я Бел със сладък глас.
— Дай ми гребена! — сопна й се Ема. Бел заби противното си оръжие в ярката й коса и го дръпна леко, демонстрирайки й мъчението, което тепърва предстоеше. — Добре — предаде се Ема. — Спряхме да си направим пикник.
— И?
— И си прекарахме чудесно. Споделяхме си истории от детството ни.
— И?
— И той ме целуна! Доволна ли си?
— Трябва да е направил нещо повече от това да те целуне — предположи Бел. — Целувала си Алекс преди и не си плакала като сега.
— Добре де, може и да е направил нещо малко повече от това да ме целуне. — На Ема и се искаше точно сега да не стои пред огледалото, където бе принудена да гледа как кожата й бавно порозовява, докато не стана червена като косата й.
— Но не те прелъсти? — Бел изглеждаше разстроена.
— Бел, да не би да си разочарована, че този следобед не загубих добродетелта си?
— Не, разбира се — бързо отвърна тя. — Въпреки че, признавам си, бях любопитна относно „акта“ и всичко останало, а не мога да накарам майка ми да ми разкаже нещо по въпроса.
— Няма да разбереш повече и от мен. Аз съм точно толкова невинна, колкото и ти.
— Не толкова, предполагам. Може и да съм наивна, но дори аз знам, че има доста неща между целувката и самия „акт“.
Да се твърди, че Ема остана без думи след това твърдение, бе прекалено слабо казано.
— Нали? — настоя Бел.
— Ъъъ, ами, да — запъна се Ема. — Да, има.
Бел продължи упорито.
— Правилно ли е да кажем, че сте правили нещо между целуването и самия „акт“?
— Ще престанеш ли да го наричаш „акт“?! — избухна Ема. — Правиш го да изглежда толкова долно.
— Как предпочиташ да го наричам?
— Предпочитам да не го наричаш никак. — Очите на Ема се присвиха заплашително. — Това започна да става извънредно лично.
Бел не можеше да бъде спряна.
— Така ли беше?
— Осъзнаваш ли, че нямаш срам?
— Никакъв — каза Бел безочливо и дръпна гребена.
Ема изстена и едва потисна едно проклятие.
— Добре — намуси се тя. С тази скорост Бел щеше да изскубе всичката й коса, докато станеше време за вечеря. — Да — изпъшка тя. — Да, да, да! Доволна ли си?
Бел незабавно спря да я разресва и седна в стола срещу Ема.