— О, боже — въздъхна тя.
— Може ли да спреш да ме зяпаш, сякаш изведнъж съм пропаднала?
Бел премигна.
— Какво? О, съжалявам. Само че това… О, боже.
— За бога, Бел. Ще ми се да престанеш с това. Не е нищо важно — Нима? Запита себе си. Тогава, защо изплака сърцето си през последните няколко минути? Ема бързо потисна вътрешния си глас. Може би леко преувеличаваше. В края на краищата, не е като да бе (проклета да е тази дума) прелъстена. А и, призна на себе си с печална усмивка, не можеше да се отрече, че изпита удоволствие.
Бел също преценяваше внимателно ситуацията със своя прагматичен ум. Това бяха наистина важни новини. Лично тя бе категорична, че предстоеше брак между братовчедка й и херцог Ашбърн. Незначително провинение преди самата сватба лесно можеше да се пропусне. Но това не означаваше, че Бел не бе страшно любопитна за случилото се.
— Кажи ми само едно нещо, Ема — помоли я тя. — Как беше?
— О, Бел — въздъхна Ема и отказа да се прави на обидена заради накърнената си моминска добродетел. — Беше великолепно!
Глава тринадесета
Въпреки твърдата непоколебимост на Ема да остави женската стеснителност зад гърба си, в мига, в който очите й се спряха върху Алекс, тя се превърна в заекваща глупачка.
Вечерта започна доста невинно. След като Бел успя да измъкне от Ема всички детайли за пикника, които можа, двете решиха да се преоблекат за вечерята. Бел, обаче, беше значително по-заинтересована от избирането на тоалет за братовчедка си, отколкото за себе си, настоявайки тя да носи тъмновиолетова рокля, която да подчертава необикновените й очи.
— Това е същият цвят, който носеше, когато направи дебюта си — обясни Бел. — Алекс беше напълно погълнат от теб.
— Съмнявам се, че е запомнил цвета на роклята ми — беше всичко, което Ема отговори.
Независимо от това тя позволи да бъде придумана и облече лилава коприна, надявайки се, че дръзкият цвят може да укрепи смелостта й. Бел се спря на рокля със светлопрасковен цвят, която отиваше на нежнорозовия й тен. Когато и двете приключиха с обличането, Ема се пожертва на олтара на фризьорката и позволи на Мег да се суети над косите й, без да показва дори най-слабо недоволство. След не особено нежните грижи на Бел по-рано, Мег й се стори като същинска богиня.
Докато седеше там, гледайки в огледалото как Мег прокарва четката за коса през лъскавите й къдрици, тя имаше достатъчно време да обмисли положението си. Обичаше ли Алекс? Бел като че ли мислеше именно така. Но как би могла да го обича, след като това означаваше да се откаже от мечтата на живота си да ръководи „Дънстър Шипинг“? Част от нея искаше да обърне гръб на предпазливостта и да сграбчи дори най-малкото късче щастие, което би могла да открие с Алекс. Но Ема знаеше много добре, че ако си позволи да го обича дори малко, нямаше да бъде способна да спре и да не го обикне с цялото си сърце, с всяка пора на съществото си. А бе истински ужасена от перспективата да бъде погълната напълно от тази любов.
Както беше споделила с Бел преди по-малко от половин час, тя се променяше в негово присъствие. Един-единствен нежен поглед от Алекс сякаш пропъждаше всяка разумна мисъл от главата й и тя трябваше да се напрегне, за да говори с него, макар от устните й да излизаха само несвързани фрази. Ако се омъжеше за Алекс, със сигурност трябваше да се прости завинаги и окончателно с говоренето на цели смислени изречения. Мислите й я наведоха към друга чувствителна тема. Той можеше дори да не я помоли да се омъжи за него. Алекс имаше ужасяващата склонност към крайна упоритост и Ема не можеше да си го представи да се пречупи под натиска на семейството и да я помоли за ръката й, освен ако сам не бе готов за това. А какво щеше да стане, ако реши да я попита? Дали щеше да му даде положителен отговор? Ема прехапа долната си устна, докато обмисляше ситуацията.
Може би. Вероятно. Тя изпусна дълбока въздишка. Определено. Какво можеше да стори? „Дънстър Шипинг“ трябваше да оцелее без нея, защото тя не мислеше, че ще може да живее без Алекс.
Но бракът с него не беше гаранция за щастие. Малко бракове измежду представителите на висшето общество бяха основани на чувства и Ема знаеше, че женитбата по любов никога не е била сред най-високите цели на Алекс. Беше много вероятно той да стигне до решението да я помоли за ръката й, воден единствено от привличане и страст. Тя можеше да си го представи съвсем ясно как седи в кабинета си, с крак, подпрян на бюрото, докато обмисля положението си и решава да се ожени за нея само защото вероятно няма да се появи нищо по-добро. Какъв щеше да бъде животът й, ако се омъжи за човек, който не я обича? Би ли й било достатъчно просто да е близо до него или щеше да губи по малка част от душата си ден след ден, докато от нея остане единствено трошлива черупка? Но, господ да й е на помощ, тя не мислеше, че има друга алтернатива, защото беше започнала да осъзнава, че възможността да бъде щастлива далеч от Алекс, бе наистина много нищожна. Ема допусна, че всяка една частица от него, която можеше да получи, би била по-добре от нищо, защото истината бе, че тя го обичаше.