Бел издаде странен звук, наполовина смях, наполовина сумтене, а след това започна да кашля.
Ема едва устоя на непреодолимо силния порив да я тупне звучно по гърба.
Алекс продължаваше да стои облегнат на перваза с неразгадаемо изражение и на Ема й се прииска да го наругае, задето изглеждаше така опустошително красив, без дори да се старае. Той сякаш бе съсредоточил цялото си внимание върху перфектно поддържаните си нокти.
Истината, обаче, беше друга, а именно, че Алекс се чувстваше уплашен до смърт, че ще избухне в смях, ако си позволеше да погледне към Ема. Знаеше, че тя никога не би му простила това. Имаше нещо толкова комично очарователно в нея, докато седеше там на дивана и кипеше от ярост.
Той предчувстваше, че няма нещо, което да я раздразни повече от това да го вижда как проявява пълен контрол върху себе си, докато нейните собствени емоции бяха съвсем открити. Не беше жесток, просто предпочиташе да я вижда гневна, отколкото нещастна и с чувство за вина, каквато беше този следобед. Алекс изтърси една невидима прашинка от жилетката си и си открадна бърз поглед към Ема. Не беше сигурен, но му се стори, че я видя да си поема дълбоко дъх, а след това да издиша бавно. Той не успя да се сдържи.
— Вярвам, че престоят ви в Уестънбърт до този момент е бил приятен, Ема.
Той със сигурност щеше да прекара година в ада заради този коментар, но цената си струваше.
— Беше добър — процеди тя кратко, отказвайки да го погледне.
— Просто добър? — каза той, а лицето му представляваше перфектната маска на загриженост. — В такъв случай не сме си свършили работата, както трябва. Какво друго можем да направим, за да ви забавляваме?
— Убедена съм, че вие няма какво да направите — каза тя остро.
Устата на Бел увисна.
— Това не може да е вярно — отвърна Алекс. — Просто ще трябва да опитвам по-усърдно. Защо не отидем да пояздим отново утре следобед? Има толкова много неща, които все още не съм ви показал.
Той си помисли, че Бел ще падне от дивана.
— Не е необходимо, Ваша светлост — каза Ема твърдо.
— Но…
— Казах, че не е необходимо! — избухна тя. После осъзна, че всички я гледат странно и добави. — Имам лека хрема. — Тя подсмръкна леко, за да демонстрира, но, разбира се, звучеше съвсем здрава. Усмихвайки се слабо, Ема сложи ръце в скута си, твърдо решена да не казва нищо повече.
Софи наруши тишината.
— Бел — каза тя неловко, — защо не вземеш едно от котенцата заедно с теб? Нямам представа какво ще правя с повечето от тях.
— Съмнявам се, че майка ми ще разреши — отвърна тя. — Последната ни котка беше истинско бедствие. Имаше доста голям проблем с бълхите.
— Аз мисля, че котенцата ни не са живели достатъчно, за да хванат бълхи — размишляваше Софи.
— Въпреки това съм сигурна, че майка ми ще бъде доста непоколебима по този въпрос.
— За какво ще бъда непоколебима? — попита високо Керълайн от вратата.
— Софи се опитва да ни убеди да вземем вкъщи едно от котенцата на Клеопатра — обясни Бел.
— За бога, не! — отвърна категорично Керълайн. — Може и да имаш едно в провинцията, но никога отново в Лондон! — Тя влезе в стаята, кимна за поздрав към Алекс и след това седна близо до Ема, Бел и Софи. Хенри, който я беше последвал на долния етаж, хвърли един поглед върху колекцията от жени в ъгъла и се насочи право към Алекс.
— Уиски? — попита Алекс, вдигайки чашата си.
— Нещо против сам да си налея? — отвърна приветливо Хенри и вдигна ръка, за да спре Алекс, който понечи да отиде. Той бързо прекоси стаята, сипа си питие и се върна при него. — Имам чувството, че ще се нуждаем от тях тази вечер — отбеляза Хенри.
— Странно, но точно същото нещо каза и дъщеря ви преди по-малко от пет минути.
— Как беше ездата ти този следобед, скъпа моя? — попита Керълайн Ема достатъчно високо, за да бъде чута от всички.
— Беше много приятна, благодаря ти.
Алекс си помисли, че нейният отговор бе наистина много вял.
— Аз прекарах великолепно — измърмори той.
— Сигурна съм, че е така — каза Ема по-скоро на себе си, опитвайки се да забрави, че именно тя беше тази, която стенеше от удоволствие, а не Алекс.
— Каза ли нещо, скъпа моя? — попита Керълайн внимателно.
— Не, не съм. Аз просто… ъъх… си прочиствах гърлото.