Глава четиринадесета
На следващата сутрин Ема откри, че любовта има още един симптом: не можеше да яде. Или по-скоро не можеше да яде в присъствието на Алекс.
Тя изглежда нямаше подобен проблем, когато той не беше в стаята.
Когато слезе долу за закуска, Софи, Юджиния и Бел вече се бяха нахранили. Ема бе ужасно гладна и седна, готова да погълне това, което изглеждаше като много вкусен омлет. Тогава Алекс се появи. И стомахът на Ема започна да пърха толкова бързо, колкото крилата на колибри. Не можеше да погълне дори хапка.
— Омлетът не ти ли харесва? — попита Юджиния.
— Не съм много гладна — отговори бързо Ема, — но е много вкусен, благодаря ви.
Алекс, който стратегически се позиционира точно до нея, се приведе напред и прошепна:
— Дори не мога да си представя откъде би могла да знаеш, след като не си опитала и хапка от него.
Тя се усмихна едва доловимо и пъхна пълна вилица в устата си. Имаше вкус на дървени стърготини. Тя погледна към Юджиния.
— Бих желала само чаша чай.
Около обяд Ема си помисли, че е напълно възможно да умре от глад. Алекс трябваше да се погрижи за някаква работа, свързана с имението, затова тя и Бел прекараха сутринта, изучавайки къщата. Когато пристигнаха в трапезарията, сърцето й посърна, след като разбра, че той не е там.
Стомахът й, от друга страна, ликуваше.
Тя набързо опустоши блюдото от печена пуйка и картофи, ужасена, че той може да пристигне всеки момент. След като довърши обилната порция от грах и аспержи, реши да попита Юджиния къде е той.
— Е, аз се надявах да се присъедини към нас — отговори майка му, — но той трябваше да отиде на северозападния край на имението, за да установи щетите от дъждовната буря миналата седмица.
— Много ли е далеч? — попита Ема. Вероятно би могла да се присъедини към него.
— Около час езда, мисля.
— Разбирам. — Тя не беше съзнавала досега, че земите на Алекс са толкова обширни. — Е, в такъв случай аз просто ще си взема няколко от тези прекрасни целувки.
Ема реши с въздишка, че вероятно отсъствието му бе за добро.
Ако прекарваше до нея всяка минута от престоя й тук (което мислеше, че беше неговото първоначално намерение), тя най-вероятно щеше да издъхне от глад, докато дойде време да се върне в Лондон със семейството си. Но не можеше да отрича факта, че въпреки безпокойството, което й причиняваше Алекс, копнееше за компанията му всеки миг, когато него го нямаше. Тя отиде да поязди в околността, но не се забавляваше, защото Алекс не беше там да се надбягва с нея до ябълковото дърво, което беше открила на няколко мили източно от Уестънбърт. Освен това не беше наоколо да я дразни, когато тя сръчно изкачи дървото или за да направи комплимент на мерника й, когато хвърли една от ябълките във въздуха, уцели тънко клонче и така свали още поне пет на земята.
Когато се завърна, тя даде плодовете на Чарли и той беше толкова щастлив от представата за плодова пита със свежи ябълки, че почувства непреодолимо желание да се изкачи и слезе по стълбите шест пъти. Неговата жизнерадост беше заразителна, но просто не можеше да повдигне настроението й като една от усмивките на Алекс.
Ема се съмняваше, че някой изобщо би могъл.
От друга страна, имаше късмет, че бе изяла една от ябълките, когато се беше настанила високо на дървото, защото определено не яде нищо по-късно на вечеря.
Не видя Алекс и на следващата сутрин. Хенри имаше важна среща с адвоката си този следобед, за която обяви, че не може да пропусне и затова цялото семейство тръгна съвсем рано сутринта. Алекс, уморен от неговите обиколки предишния ден и не подозиращ за плановете на Блайдън да отпътуват рано, спа до много късно и изпусна Ема.
Тя само въздъхна тъжно при отсъствието му и се подкрепи с обилна закуска.
Юджиния и Софи вече бяха планирали да останат в Уестънбърт до средата на седмицата, а Алекс бе решил, че не може да си тръгне при наличието на толкова щети, нанесени от бурята, за които трябваше да се погрижи, затова Ема и семейството й потеглиха с каретата към Лондон.
Когато вече бяха на път, Бел отвори своя Шекспир, Хенри извади няколко бизнес книжа, а Керълайн заспа. Ема се втренчи през прозореца, примирявайки се с пътуване, лишено от интелигентен разговор.
Но не беше разочарована.
Когато пристигнаха в градската къща в Лондон, Ема въздъхна облекчено и се зарече на следващото дълго пътуване да си вземе книга. Тя се отправи уморено по стълбите към стаята си. Целият уикенд беше емоционално изтощителен, между интимния й сблъсък с Алекс, страховитото й разкритие, че е влюбена в него и невъзможността й да го види след това.