— Мислиш, че съм глупачка, нали? — попита Ема с равен глас.
— Не, не, не, разбира се, че не мисля така — отговори той бързо. — Ашбърн ще е глупак, ако откаже. Което той няма да направи, сигурен съм. Просто може да бъде малко изненадан.
— Много изненадан.
— Дяволски изненадан — потвърди Нед, кимайки с глава.
Ема изстена.
— О, боже. Изчервявам се само като си мисля за това.
Нед барабанеше с пръсти по стената и обмисляше плана.
— Но сигурна ли си, че това ще проработи, Ема? Как, за бога, ще му предложиш, ще получиш съгласието му, ще се омъжиш и ще си вземеш парите — и всичко това само за две седмици.
Лицето й посърна.
— Не бих могла, предполагам. Но мисля, че банката ще отпусне парите ми веднъж, след като узнаят, че съм сгодена за херцог Ашбърн. Алекс е влиятелен мъж, както знаеш.
— Знам.
— Сигурна съм, че едно съобщение в Таймс ще направи необходимото. Почти същото е, като да си женен. Един джентълмен никога не би отхвърлил дама, след като годежът им е обявен на хартия. А банкерите дори не биха си помислили, че е възможно някой да остави херцог.
— Но какво ще стане, ако откажат да ти дадат парите по-рано? Банкерите могат да бъдат доста непреклонни относно правилата.
— Тогава ще трябва да направя бърза сватба. Не мисля, че Алекс би имал нещо против. — Тя стисна плата на завивката в ръка. Очите й бяха съсредоточени върху пръстите й, докато говореше на братовчед си. — Надявам се да имам смелостта да го направя — каза тя тихо.
Нед незабавно се премести до нея и сложи ръката си върху рамото й.
— Ема — каза той спокойно и леко я притисна, — не е необходимо да правиш това заради мен. Ще разреша този проблем някак. Ще отида при лихвар, ако трябва. Ще бъда в незавидно положение за няколко месеца, година може би. Но бракът продължава цял живот. Не мога да искам от теб да жертваш щастието си по този начин.
— Но, може би… — прошепна Ема — може би просто няма да жертвам щастието си. — Тя погледна внимателно към братовчед си. Виолетовите й очи блестяха от вълнение. — Разбираш ли? Може би това е единственият шанс да бъда щастлива.
— Но, Ема, сигурна ли си, че можеш да го направиш? След като Алекс не те е помолил да се омъжиш за него, какво те кара да мислиш, че той ще приеме твоето предложение.
— Не зная — въздъхна Ема. — Предполагам, че просто ще трябва да го накарам да ме приеме, нали?
По същото време в Уестънбърт, Алекс лежеше в гореща вана, от която се вдигаше пара. Той се чувстваше така, сякаш през последните няколко дни бе яздил до ада и обратно и всеки мускул го болеше от преумора.
Беше дяволски ядосан заради проклетата буря, която наводни половината от имението му, събори шест дървета и окупира вниманието му през целия съботен ден. За съжаление единственото време, в което бе способен да види Ема, беше на закуска и вечеря, а тя беше прекарала по-голямата част от това време, ровейки в храната си и избягвайки да го погледне в очите.
Тя се притесняваше, това е всичко. Алекс можеше да разбере.
Но това, което не можеше да разбере, бе защо и той се притесняваше. Е, предполагаше, че се е справил по-добре в прикриването му, отколкото Ема, но беше почти десет години по-възрастен от нея и със сигурност имаше далеч по-богат опит с противоположния пол. Налагаше се той да бъде малко по-сдържан. Но въпреки че успяваше да се държи сравнително нормално, не би могъл да отрече онова опияняващо усещане за очакване, което чувстваше всеки път, когато тя влезеше в стаята. Нито можеше да пренебрегне колко разочарован се почувства, когато стана тази сутрин и откри, че тя вече си е заминала.
Алекс въздъхна и се отпусна малко по-навътре във ваната. Трябваше да проумее точно какво чувства към Ема. И веднъж, след като направи това, трябваше да разбере какво иска да стори по въпроса.
Брак? Идеята беше започнала да изглежда все по-привлекателна. Винаги бе планирал да отложи брака чак до към края на трийсетте си години. Тогава той би могъл да направи това, което всички очакваха от него — да се ожени за някакво момиче без характер и скоро след това да я пренебрегне. Е, не чак толкова скоро. Съществуваше и проблемът с осигуряването на наследник. Но веднъж, след като се погрижи за това, той ще може да забрави за нейното съществуване. Не се нуждаеше от съпруга, която да се изпречва на пътя му. Но всъщност истината беше, че той искаше Ема да се изпречва на пътя му. Той обърна гръб на принципите си, за да я допусне в живота си. Представата за Ема като негова съпруга пропъждаше всичките му предишни схващания за брака. По тялото му се разля гореща вълна при мисълта да се събужда до нея сутрин, без да се налага да се промъква наоколо само за да имат миг усамотение. Не изглеждаше много смислено да си търси съпруга, която би могъл успешно да игнорира, когато можеше да има такава, която не би желал да отхвърля.