И, разбира се, тук беше и въпросът за създаването на наследник. Процесът вече не изглеждаше така досадно скучен, ако в него бе замесена Ема. И за първи път той се улови, че гледа към бъдещето и се опитва да си представи тези наследници, за които майка му продължаваше да му натяква. Малко момченце с морковеночервена коса. Не, малко момиченце с морковеночервена коса… точно това искаше той. Дребничко малко момиченце с морковеночервена коса и големи виолетови очи, което да се хвърли в прегръдките му и да изкрещи „Папа!“, когато влезе в стаята.
След това той да я сложи в леглото, да грабне майка й, да сложи и нея в леглото и да се заеме със създаването на малко момченце с морковеночервена коса и големи виолетови очи.
Исусе, звучеше така, сякаш вече бе направил своя избор.
Луд ли беше? Беше ли готов да захвърли кроени близо десетилетие планове заради дребно червенокосо американско момиче?
Алекс въздъхна отново и излезе от ваната. Водата се стичаше на тънки струйки по жилестото му тяло. Той грабна кърпата, която камериерът му беше оставил прилежно сгъната върху стола до ваната, изсуши се набързо и отиде до дрешника, за да извади оттам халата си. Той се загърна с него и се строполи върху леглото.
Беше напълно сигурен, че Ема ще го приеме, ако я помоли да се омъжи за него. Алекс знаеше, че баща й много й липсва и че винаги е възнамерявала да се върне в Америка, но той можеше да се съобрази с това. Нямаше причина да не посещават Бостън всяка година. Всъщност останалата част от семейството й беше тук, в Лондон, и той знаеше колко силно желаеха тя да остане. Алекс наистина не искаше съпруга, която да се омъжи за него под натиска на семейството си, но въпреки това прецени, че не бива да отказва нещо, което му се предлага.
Щеше да има предостатъчно време, за да убеди Ема, че го обича.
Алекс се изправи в леглото светкавично. Искаше ли той Ема да го обича? Това можеше да се окаже малко повече, отколкото му бе възможно да понесе. Ако някой те обичаше… някой толкова мил и добър, тогава… тогава ти носиш отговорността да не разбиеш сърцето му. И макар той да нямаше намерение да нарани Ема, знаеше, че би могъл да я засегне дори само като не отвърне на любовта й.
Разбира се, той вероятно би могъл да я обикне.
Но от друга страна, беше възможно тя самата да не го обикне по начало. Ема всъщност не го беше казала. Той не би могъл да отвърне на любовта на някого, ако този някой не го обича от своя страна. Той можеше обаче да я обикне първи. А това означаваше, че трябва да я накара да отвърне на любовта му. Но въпросът беше спорен така или иначе, защото Алекс все още не беше решил дали да я обича. Или беше?
Алекс скочи от леглото и започна да крачи напред-назад из стаята си. Беше ли решил да я обича? Не знаеше. И нещо повече, дали един мъж всъщност решаваше да обича жена или това се случва като един вид постепенно осмисляне, докато един ден излезеш от ваната и осъзнаеш, че ще я обичаш с години, за толкова дълго, че дори няма да си сигурен кога е започнало всичко и това, че всъщност през цялото време си се борил с неизбежното, защото ти е станало навик да осуетяваш намеренията на майка си и сестра си.
Мили боже, той беше влюбен в Ема! Сега какво трябваше да направи? О, добре, би могъл да я попита дали ще се омъжи за него, а тя най-вероятно щеше да каже да, но той не смяташе, че това ще да бъде достатъчно. Алекс не искаше тя да се омъжи за него само защото го харесва; той искаше да се омъжи за него, защото го обича. Обича го толкова силно, че не може да понесе мисълта да живее без него, защото той бе започнал бавно да осъзнава, че всъщност точно това изпитваше към нея.
Може би трябваше да опипа почвата преди наистина да й предложи… да се опита да разбере какво чувства към него. Нямаше причина да бърза с предложението си. Сега, когато беше обмислил въпроса за женитбата, той беше неудържимо нетърпелив да я обвърже законно със себе си до живот, но въпреки това предполагаше, че няколко дни забавяне нямаше да бъдат от голямо значение. Освен това, ако станеше очевидно, че тя няма да отвърне на чувствата му, можеше и да не пожелае да й предложи.
Кого се опитваше да заблуди? Разбира се, че щеше да й предложи! Дори и самият Наполеон не би могъл да го спре. Но наистина нямаше нищо лошо да почака малко… поне заради собственото си душевно спокойствие. Все пак не заминаваше скоро за Америка. А и никой друг нямаше да й предложи през това време. Алекс беше напълно сигурен в това, щеше да се погрижи лично. Малко мъже бяха достатъчно смели да я поканят на танц два пъти за една вечер, а какво остава да помолят за ръката й. Алекс беше изявил претенциите си към нея. И дойде време да претендира за тези претенции.