Петък беше идеалният ден. В сряда имаше някакъв прием, на който се предполагаше, че трябва да присъства. Не си спомняше точно къде, но секретарят му в Лондон трябваше да го е записал някъде, а и Ема със сигурност щеше да присъства. Тогава би могъл да поговори с нея и да се опита да отгатне чувствата й. В четвъртък майка му даваше малко вечерно парти. Имаше добър шанс да остане насаме с нея. Майка му със сигурност щеше да даде най-доброто от себе си и да му предостави всяка удобна възможност, за да го направи. В петък сутринта щеше да избере годежен пръстен от семейните скъпоценности и после да препусне към къщата на Блайдън, за да й предложи и да приключи с това.
С изключение на факта, че всъщност нямаше да е приключил с нищо, помисли си с усмивка Алекс. С това щеше да постави началото на всичко.
Глава петнадесета
О, боже, какво си мислеше тя? Във вторник следобед Ема стоеше на стълбите пред ергенското жилище на Алекс — елегантна градска къща, която се намираше само на пет пресечки от дома на Блайдън на Гросвенър Скуеър. То не беше много голямо — Алекс не обичаше да приема гости и Ема предположи, че той планира да се премести във фамилната къща, когато се ожени. Което тя се надяваше да стане съвсем скоро.
Ема вдигна ръката си към месинговото чукче и рязко се обърна назад.
— Няма ли да тръгваш вече? — изсъска тя.
Нед се размотаваше на няколко крачки от стълбището. Той сви рамене.
— Някой трябва да те изпрати до вкъщи.
— Алекс може да ме изпрати.
— А ако каже не?
— Нед Блайдън, това е най-жестокото нещо, което някога си казвал — изтърси Ема и се почувства така, сякаш сърцето й падна в стомаха.
— Той няма да каже не — измърмори тя и добави по-скоро на себе си. — Поне така си мисля.
— Какво?
— Тръгвай!
Нед започна да отстъпва назад.
— Тръгвам, тръгвам.
Ема проследи с поглед Нед, който се скри зад ъгъла, и след това се обърна отново към месинговото чукче, което прие застрашителни размери пред очите й. Пое си дълбоко дъх, вдигна чукчето и го остави да падне с кънтящ звук. Шумът беше прекалено силен за нейните вече изтощени сетива и тя отскочи нервно назад, удряйки петата си в ръба на стъпалото. Ема изскимтя от болка и размаха буйно ръце, докато се опитваше да запази равновесие. Тя отчаяно сграбчи парапета и се наклони напред в странен ъгъл.
И това беше позата, в която я откри икономът, когато отвори вратата и погледна надолу към нея по невероятно озадачен начин.
— О, здравейте — изчурулика Ема и се усмихна слабо, докато се изправяше толкова бързо, колкото можеше. — Негова светлост приема ли днес?
Икономът не отговори веднага, вместо това я огледа от горе до долу в мълчалива преценка. Тя беше аристократка, това беше сигурно, но бе нечувано за дама с добър произход да посещава без придружител дома на неженен джентълмен. Той се колебаеше дали да й позволи да влезе, когато Ема внезапно го погледна с тези огромни виолетови очи и той бе загубен. Затваряйки клепачи за миг, той измени на добрата си преценка и каза:
— Няма ли да влезете? — Икономът я въведе в малка приемна, разположена точно до антрето. — Ще проверя дали Негова светлост е на разположение.
Икономът се отправи тежко нагоре по стълбите, докато намери Алекс в работния му кабинет на втория етаж.
— Какво има, Смитърс? — попита Алекс отсъстващо, едва вдигайки поглед от документите, които изучаваше.
— Има една млада дама без придружител, която иска да ви види, Ваша светлост.
Алекс остави документите на бюрото си, стрелна иконома с остър поглед и след това отговори.
— Не познавам млади дами, които биха ме потърсили в дома ми без придружител.
Той отново взе документите и ги прелисти енергично.
— Както желаете, Ваша светлост. — Смитърс се обърна да си върви, но спря малко преди да затвори вратата. — Убеден ли сте, Ваша светлост?
Алекс отново остави документите долу и погледна към иконома си с раздразнено изражение.