— Разбирам — каза тя внимателно. — Хмм, може би си прав. Ако почакаш само за момент… — Тя се втурна навън от стаята и се върна около пет минути по-късно. Гърдите й изглеждаха по същия начин.
— Съжалявам — каза тя простичко. — Беше твърде неудобно. Просто ще трябва да облека по-провиснало сако.
Нед мислеше, че е най-добре да се въздържа от повече коментари по темата и грабна едно от старите си палта.
— Трябва да тръгваме — каза той. — Пробвай това. Мисля, че няма да се влачи по земята.
Наистина не се влачеше, но беше в опасна близост до нея. Ема изучаваше замислено костюма си.
— Приличам на бездомник, който отива на погребение.
Двамата заговорници се измъкнаха в коридора и се отправиха към задното стълбище.
— Бъди внимателен с третото стъпало — прошепна Ема. — Скърца. Трябва да се доближиш до стената.
Нед я изгледа накриво.
— Често ли се измъкваш по тези стълби?
Ема си припомни за деня, в който двете с братовчедка й се промъкнаха по задните стълби, облечени като прислужници. Това беше денят, в който срещна Алекс.
— Бел ми каза за това — промърмори тя.
Следвайки съвета на Бел, те се придвижиха безшумно надолу по стълбите. Минаха на пръсти през безлюдната кухня и се измъкнаха през страничната врата, която ги отведе право в кадифената тъма на нощта.
Приемът у лейди Мотрам бе вече в разгара си, когато Алекс и Дънфорд минаха през вратата на балната зала и двамата безупречно облечени в строго вечерни костюми.
— Виждаш ли ги? — попита Алекс с пресипнал глас и използва предимството на високия си ръст, за да огледа добре присъстващите.
— Не — отвърна Дънфорд с протегнат врат.
— Ема не е тук — заяви Алекс.
— Какво искаш да кажеш? Тя трябва да е тук.
— Не е. Мога да забележа косата й на миля оттук.
— Чакай! — изведнъж възкликна Дънфорд. — Виждам Бел.
Алекс проследи погледа на Дънфорд и видя русата коса на Бел. Тя беше обградена от обичайните си обожатели.
— Удсайд се е надвесил целият над нея.
Дънфорд сви вежди.
— И тя не прави нищо, за да му попречи. Последвай ме. — Той мина решително през тълпата, разбутвайки всички около себе си. Алекс го последва по петите.
— Бел — възкликна Дънфорд приятелски, когато стигна до нея, — изглеждаш по-прекрасна от всякога.
Той се наведе и целуна ръката й. Бел го погледна с голямо недоверие.
— И виконт Бентън! — Дънфорд потупа мъжа по гърба. — Не съм ви виждал цяла вечност. Тъкмо се канех да ви попитам за жилетката, която носите. Възхитен съм от нея? Къде си я ушихте?
След като вниманието на Удсайд беше ангажирано, Алекс се съсредоточи изцяло върху Бел.
— Лейди Арабела — каза той рязко и се освободи от останалите й ухажори с един унищожителен поглед, — трябва да поговоря с вас насаме.
— Нямам за какво да говоря с вас — отговори тя и вирна брадичка.
Алекс се обърна към Дънфорд и Удсайд.
— Бихте ли имали нещо против да открадна лейди Арабела за миг? Обещавам да я върна веднага. — Той намигна на Дънфорд. — Знам колко държи на вас и не бих искал да ви лишавам от компанията й за много дълго — добави той и се усмихна опасно на Бел, след това я хвана за китката и на практика я издърпа отвън на балкона. — Къде е братовчедка ти?
— Не страда по теб вкъщи, ако това те тревожи. — Бел преглътна конвулсивно. Веднага разбра, че е казала прекалено много на Алекс.
Той разпозна вината в очите й.
— Къде е тя? В опасност ли е? Само Господ знае в какви неприятности може да се забърка, ако няма някой, който да я наглежда. — Алекс нямаше логично обяснение за свиващия стомаха му страх, който премина през него, но по някакъв начин усещаше, че Ема се е забъркала в нещо опасно. А също така знаеше, че нямаше никакъв начин той да стои отстрани и да гледа как тя се излага на риск.
— Ема е напълно способна да се грижи сама за себе си, без каквато и да е помощ от ваша страна. Освен това, не ми беше известно, че тя ви засяга по някакъв начин.
— Не си играйте с мен, милейди — предупреди Алекс. — Къде е Ема?
— Вижте сега, Ваша светлост — отвърна заядливо Бел. — Вие се държите отвратително. Не знам какво сте й казали, но трябва да е било ужасно, защото тя дори не иска да говори за него. Ходи из къщата с най-мрачното изражение, което някога съм виждала и от време на време просто се заглежда някъде с празен поглед и започва да плаче. Надявам се да сте доволен — изрече ядно. — Всичко, което можем да направим, е да я разсейваме, за да не мисли за свинята, която я ухажваше! За щастие имаме… — тя замълча внезапно.