— Сега ще те изтласкам — каза Нед. — Опитай се да сложиш единия си крак върху перваза на прозореца. Ако го направиш, ще ти е по-лесно да влезеш вътре.
Когато Нед я побутна нагоре, Ема стисна зъби и използва всичките си сили, за да се набере и да преметне крак през перваза на отворения прозорец. След като направи това вече беше лесно да премести и останалата част на тялото си в кабинета на Удсайд. Тя се приземи леко върху килима и мислено благослови меките подметки на обувките си.
— Време беше катеренето ми по дърветата да послужи за нещо полезно — прошепна на себе си тя.
През отворения прозорец се процеждаше лъч светлина, но дори когато очите на Ема свикнаха с тъмнината, тя разбра, че не вижда достатъчно добре, за да успее да проведе своето търсене. Бръкна в джоба на палтото, извади свещта, която бе взела със себе си и я запали. С помощта на светлината, тя огледа внимателно стаята. Накрая очите й попаднаха върху пролуката под вратата, която водеше към салона.
Всеки минаващ наблизо слуга лесно можеше да забележи светлината на свещта, която се процеждаше отдолу. Ема бързо свали палтото си и го натъпка под процепа.
— Добре — прошепна тя. — Ако бях измамник и крадец, който се опитва да изиграе и обере един младеж, къде бих сложил разписката му? — Бюрото изглеждаше най-логичното място, откъдето да започне търсенето. Все пак Удсайд едва ли бе очаквал домът му да бъде претърсван от Нед и Ема, затова вероятно не се бе старал особено да скрие въпросния документ. Ема отвори първото чекмедже. Няколко пера, листове за писане, но нищо, което да й напомня за бележката, която Нед й бе описал. Ема се прехвърли на другото чекмедже. Отново нямаше късмет. Дръпна и третото, но то беше заключено. Сърцето й започна да бие силно и тя притича до прозореца.
— Нед — прошепна тя.
— Какво?
— Едно от чекмеджетата на бюрото е заключено!
— Пробвай с фуркет. Повечето от тези стари бюра нямат здрави ключалки.
— Много добре — Ема отново се върна при бюрото, където махна шапката си и извади един фуркет от косата си. Тя прехапа долната си устна и завъртя фуркета в ключалката. Нищо. Опита още няколко пъти. Пак нищо. Накрая изгледа свирепо заключеното чекмедже и промърмори:
— Ти, глупава малка ключалко! Нямам никаква представа какво правя и ти го знаеш, нали? — и тогава ключалката се отвори, а Ема се усмихна широко. — Видя ли, не беше толкова трудно. — Тя прерови съдържанието на шкафа. Там имаше няколко документа, нещо, което приличаше на договор за наем на къщата, малко пари, но нищо, наподобяващо разписката. Ема набързо подреди документите и затвори шкафа, след което се увери, че е добре заключен.
Тя отново отиде до прозореца.
— Не беше там! — извика шепнешком.
— Продължавай да търсиш — отвърна братовчед й.
С въздишка тя се обърна към лавицата с книги, която се намираше на стената до вратата. Предположи, че е възможно Удсайд да е пъхнал разписката в някоя от тях. Слава богу, че не беше цяла библиотека. Ема набързо прецени, че книгите не наброяват повече от тридесет-четиридесет и няма да й отнеме много време, за да ги прегледа. Тя се качи на малко столче и започна от най-горния рафт, който изглежда съдържаше цялата колекция от творби на Шекспир. Хмм, помисли си тя развеселено, изглежда двамата с Бел все пак имаха нещо общо.
Каретата на Алекс спря пред къщата на Дънфорд, след като се беше клатушкала с бясна скорост по лондонските улици. Удсайд живееше точно на три пресечки разстояние, затова двамата мъже решиха да оставят екипажа там и да не будят излишно подозрение.
— Ще я удуша — процеди Алекс. С дългите си крака той бързо успя да стигне до другия край на улицата.
Дънфорд погледна бясната физиономия на приятеля си и реши, че той наистина може и да го направи.
След няколко минути те бяха пред къщата на Удсайд.
— Не забелязвам никакви следи от влизане с взлом — прошепна Алекс, докато оглеждаше сградата.
— Мисля, че има алея от задната страна на къщата — отвърна Дънфорд. — Хайде!
Двамата мъже се придвижиха безшумно покрай къщата, спряха рязко, когато стигнаха до ъгъла и надникнаха зад него. Мъжка фигура стоеше обърната към сградата и гледаше тревожно към прозореца.
— Намери ли го вече — чуха го те да казва тихо.
Алекс и Дънфорд се отдръпнаха назад.
— Нашият скъп приятел лорд Едуард — прошепна иронично Дънфорд.
— С който ще се заема, точно след като приключа с братовчедка му — промърмори заплашително Алекс.