— Чакай тук — промълви Дънфорд и се изстреля светкавично напред. Преди Алекс да разбере какво става, той вече затискаше устата на Нед с ръка. Ашбърн бързо се присъедини към тях.
— Ема вътре ли е? — настоятелно попита той.
Нед кимна. Сините му очи издаваха силна изненада и лек страх.
— Какво, по дяволите, те накара да стоиш тук, докато тя е вътре?!
Дънфорд осъзна, че все още държи устата на Нед запушена и той няма как да отговори. Предвид създалите се обстоятелства, Едуард беше доста благодарен за това, понеже не знаеше какво да каже. Той се питаше същото нещо през последните десет минути и се чувстваше като пълен глупак, задето чакаше отвън, докато Ема тършува из къщата. Алекс продължи безмилостния си разпит.
— Тя търси разписката, нали? Как, по дяволите, си мислиш, че ще успее да открие листче хартия в тази къща?
Дънфорд и този път не махна ръката си от устата на Нед, затова младият мъж направи единственото нещо, което можеше, за да се освободи.
Облиза ръката на Дънфорд.
Последният отскочи назад, напълно погнусен, и трескаво започна да трие ръката в палтото си. След секунда обаче размисли и започна да я бърше в палтото на Нед.
— Не мога да отговарям на въпросите му, когато ръката ти е на устата ми.
— Е — настоя Алекс.
— Не знам, предполагам, че сме се надявали да извадим късмет. Всичко това е нейна идея.
— Сигурен съм, че е така — Алекс не се съмняваше, че тя бе нагласила целия този фарс. Трябваше да я държи изкъсо, когато се оженят. — Но ти така или иначе не биваше да се съгласяваш с нея.
Нед го изгледа снизходително.
— Някога опитвал ли си да я спреш, когато си е наумила нещо? Ако не я бях придружил, щеше да дойде тук сама.
— Влизам — обяви решително Алекс.
— Аз не мисля, че това е добра идея — колебливо отбеляза Нед.
Ашбърн го изгледа смразяващо.
— До този момент си доказал, че преценката ти не става за нищо.
Нед погледна виновно и отстъпи назад.
— Дънфорд, ще ми помогнеш ли да се кача?
Междувременно в кабинета на Удсайд Ема беше приключила с претърсването на книгите и почти бе на път да се откаже нацяло от изследването си. Изглежда въпреки всичко щеше да се наложи да претърсва и останалата част от къщата. Тя не се почувства много въодушевена от тази възможност. Тъкмо се канеше да се покаже на прозореца и да обясни това на Нед, когато си спомни за фуркета, която бе оставила върху бюрото. Тя със сигурност не желаеше да оставя никакви следи. Всъщност нямаше голямо значение. Когато Удсайд разбереше, че чека го няма, веднага щеше да се досети кой го е взел, той не беше глупав. Все пак бе успял да измами Нед с десет хиляди лири. Ема предположи, че трябва да е доста изобретателен, за да направи такова нещо. Въпреки това, не искаше да оставя доказателства, които той можеше да предаде на властите. Затова отиде до бюрото и се протегна за фуркета. Точно тогава видя кутийката за енфие.
Намираше се върху бюрото и беше богато орнаментирана. Ема предположи, че най-вероятно бе внесена от Азия.
— О, моля те, Боже, моля те, Боже, моля те, Боже… — припяваше монотонно тя и съвсем забрави за фуркета.
Ема беше затворила очи, докато се молеше като малко дете, после си пое дълбоко дъх и ги отвори. Малък лист хартия, сгънат няколко пъти, лежеше на дъното на кутията. Ема забрави да диша и го разгъна нетърпеливо.
„Аз, Едуард Уилям Блайдън, виконт Бъруик, обещавам да платя на Антъни Удсайд сумата от десет хиляди лири.“
По-надолу тя видя подписа на Нед. Това бе момент на невероятно облекчение, в който тя усети силните удари на сърцето си.
— Благодаря ти, Боже — дишайки тежко, тя грабна внимателно капака на кутийката и я постави точно, както беше.
— Нед — повика го тя тихо, — намер… — Тя се завъртя точно в момента, в който Алекс се приземи с лекота върху килима. — Ти! — отстъпи тя шокирано.
Устата на Алекс беше в права линия.
— Ти, скъпа моя лейди, имаш много да обясняваш.
Глава осемнадесета
Ема зяпна от изненада.
— Както и да е — продължи Алекс, — не мисля, че тук е най-подходящото място за това. Взе ли проклетата разписка?
— Всъщност — отговори тя дяволито — я взех! — И размаха листа пред лицето му.
— В такъв случай се надявам да ме извиниш като те хвърля обратно през прозореца. — Алекс хвана здраво ръцете на Ема и я задърпа през стаята.