— Почакай! — извика тя. — Палтото ми! Натъпках го под отвора на вратата. Трябва да си взема и свещта!
Тя притича през стаята, вдигна палтото си и бързо го навлече.
— Звяр — промърмори.
Алекс ядосано взе свещта от бюрото и духна пламъка, но не и преди да й хвърли един смъртоносен поглед.
— Тръгвам, тръгвам — каза тя и се спусна към прозореца.
Ема очевидно не беше достатъчно бърза, защото той я повдигна и я пусна навън, където тя падна направо в ръцете на чакащия долу Дънфорд.
— Ти също ли си тук? — раздразнено попита тя.
— Ако бях на твое място, щях да съм благодарен за присъствието ми. Ашбърн всеки момент ще избухне.
Ема не се съмняваше. Тя обърна лице към Нед.
— Какво става? Защо те са тук?
Братовчед й само сви рамене.
— Вече можеш да я пуснеш на земята, Дънфорд. — Алекс скочи от прозореца. — Свещта ти — каза той и я тикна в ръцете на Ема, която веднага я прибра в джоба си. — Да се махаме от тук.
— Не трябва ли да оставим прозореца така, както беше? — предположи Ема.
С невероятно търпение Алекс се обърна отново към къщата.
— Дънфорд, ще ми подложиш ли ръце, за да го достигна?
Приятелят му сключи ръце, а Алекс стъпи върху тях, протегна се и затвори прозореца.
— Всъщност — проговори Ема, точно когато той отново скочи на земята, — не беше изцяло затворен, а леко открехнат, приблизително три инча.
Алекс си пое дълбоко въздух. Ема преглътна, виждайки как мускулите на лицето му се стегнаха. Той остана невъзмутим, както винаги и се обърна отново към своя приятел.
— Дънфорд?
Последният отново сключи ръцете си и повдигна Алекс нагоре, който открехна прозореца с няколко инча.
— Така добре ли е? — попита той с най-опасно тихия и премерен глас, който Ема някога беше чувала.
Тя все още му беше бясна.
— Беше отворен още малко — каза тя недоволно.
Алекс го издърпа с още един инч.
— Малко по-малко — настоя тя.
Той го дръпна обратно.
— Как е сега?
— Може би малко… ауу! — Тя разтри ребрата си там, където Нед я беше сръгал. — Сигурна съм, че така е добре — каза тя накрая и погледна студено братовчед си. — О, взех ти разписката — каза тя и я подаде на Нед. — За малко щях да забравя да ти кажа. Това е, нали?
Той разтвори листа и изпусна една облекчена въздишка, докато четеше.
— Нямам думи, с които да ти опиша колко съм ти благодарен, Ема.
— О, няма защо, Нед. Всъщност аз доста се забавлявах.
— На мен, от друга страна, изобщо не ми беше забавно — отвърна Алекс много бавно. Той едва успяваше да сдържа яростта си, която заплашваше да избухне с всичка сила върху Ема. Беше полудял от притеснение. Направо ужасен. Това бяха най-дългите осем часа в живота му, откакто Дънфорд му беше казал, че Ема и Бел са измислили някакъв странен план, докато най-накрая пристигна на бала у лейди Мотрам с намерението да я открие. Осем безкрайно дълги часа, през които крачеше нервно из стаята, прокарваше пръсти през косата си и се чудеше къде, за бога, е тя и дали не е в опасност. Беше един мъчителен следобед и той почти умря от чувството за вина, което го измъчваше, заради начина, по който се бе отнесъл с нея предишния ден. И когато накрая разбра, че тя планира да проникне в дома на Удсайд, на него му се прииска да забие юмрука си в стената. Осем часа на безумна енергия, парализиращ страх и скован от нерви, празен стомах изобщо не се отразяваха добре на един мъж и нейното изявление, че се е забавлявала, определено не подейства успокояващо на нервите му.
Ема инстинктивно отстъпи назад, когато видя тъмните пламъци в очите на Алекс.
— Може ли вече да тръгваме или трябва да те метна през рамо — попита той с убийствено хладнокръвие.
Ема преглътна нервно смеха си, тъй като добре осъзнаваше, че кикотенето ще е ужасно неуместно, а най-вероятно и опасно за здравето й.
— Това… това няма да бъде необходимо — заекна тя.
Алекс обърна ледения си поглед към Нед.
— Вярвам, че ще можеш да се прибереш сам.
Нед кимна.
— Ами Ема? Ще й е нужен ескорт.
Алекс плъзна ръката си в нейната и я привлече към себе си.
— Аз ще се погрижа. Двамата с братовчедка ти трябва да обсъдим някои неща.
— Вероятно можем да оставим това за утре — каза Ема набързо и опита да се измъкне от хватката на Алекс.