Той я притисна още по-здраво.
— Не, не мисля, че можем. — Алекс кимна на Нед и закрачи по улицата толкова бързо, че Ема трябваше да подтичва след него. Дънфорд ги последва на дискретно разстояние.
— Необходимо ли е да ме влачиш! — възкликна тя. Краката й едва докосваха земята.
— Ако си умна, ще си държиш устата затворена през следващите няколко минути.
— Ами, краката ми не са дълги, колкото твоите — нелюбезно отбеляза тя. — Не мога да се движа толкова бързо.
Алекс спря рязко. Ема беше набрала инерция и се блъсна в него.
— Сега пък какво има? — отсече тя.
— Все още мога да те метна на рамо — предупреди я той мрачно.
Тя му хвърли един убийствен поглед.
— Изобщо не се и опитвай, ти, малък, мръсен гризач!
Алекс издиша бавно, стискайки и отпускайки юмруци в отчаян опит да не изпусне нервите си.
— Тръгвай напред — каза той свирепо и отново я задърпа надолу по улицата.
— Къде всъщност ме водиш? В случай, че не си се досетил, аз живея в обратната посока.
— Отиваме в дома на Дънфорд. Той е на няколко пресечки оттук. Оттам ще вземем карета.
— Добре, защото очаквам веднага да ме върнеш у дома — подсмръкна тя. — Поведението ти тази вечер беше ужасно.
Алекс отново се закова на място, а Ема повторно се блъсна в него.
— Опитваш се да ме вбесиш ли?
Тя вирна нос.
— Наистина не ме интересуват чувствата ви, Ваша светлост.
Алекс се сви като от удар, когато тя го назова с титлата му. Той посочи с пръст към нея сякаш се канеше да започне да декламира реч. Лицето му се изкриви, а челюстта му се стегна сякаш се бореше с думите. Накрая отпусна треперещата си ръка.
Явно все пак му бе останало някакво чувство за приличие, щом не я раздруса здраво насред улицата. Да не говорим, че Дънфорд се размотаваше на няколко метра зад тях.
— Не спирай да вървиш — отсече той кратко и продължи към къщата на приятеля си.
Няколко минути по-късно бяха на стълбите пред входната врата на малката и спретната градска къща на Дънфорд. Ема издърпа дланта си от хватката на Алекс, сключи ръце и го погледна убийствено.
Дънфорд пристигна около петнадесет секунди след тях, хвърли един поглед на вбесената двойка и заяви:
— Ще се обадя за каретата. — Той хукна нагоре по стълбите като вземаше по две стъпала наведнъж. Когато стигна на върха на стълбището, се обърна и рече. — Вие, двамата, защо не ме почакате в дневната? Възможно е някой от гостите на бала да мине оттук на връщане, а аз съм сигурен, че не желаете да ви видят да стоите заедно насред улицата. Особено с, ъъм, твоето облекло, Ема.
Тя тръгна нагоре по стълбите.
— Аз със сигурност не искам да се забъркам в някой скандал, който би могъл да ме хване в капана на брака с това чудовище!
Алекс не каза нищо, просто изкачи стълбите, като вървеше точно зад нея. Когато и двамата се озоваха на безопасно място в дневната на Дънфорд, Ема го погледна крадешком. Мускулите на лицето му все още потрепваха и тя можеше ясно да различи напрежението по врата и челюстта му.
Алекс определено беше вбесен. Може би дори бе по-ядосан, отколкото самата тя. Но Ема не можеше да разбере защо него изобщо го интересуваше. Той й беше показал своите презрителни чувства толкова ясно предишния следобед, че появяването му в кабинета на Удсайд, вероятно за да я спаси от някоя зла участ, бе наистина доста озадачаващо.
— Каретата е готова — обяви Дънфорд тихо, когато се върна в дневната няколко минути по-късно, с ръце сключени зад гърба.
Алекс отново сграбчи ръката на Ема. Преди да тръгне, той се обърна към Дънфорд.
— Благодаря ти за помощта.
— Ще се отбиеш ли утре?
— Може и да не съм приключил с нея до утре.
Преди тя да успее да го попита за това зловещо изказване, той я издърпа през вратата, а после и надолу по стълбите. След това безцеремонно я натика в каретата, отиде при кочияша, на когото даде нарежданията си и се върна отзад при Ема.
Тя скръсти ръце многозначително и се дръпна в ъгъла на тапицираната седалка, без да обели и дума повече.
Докато мълчеше упорито, тя се питаше за какво му беше на Алекс да се бърка в нейните работи, да се опитва да контролира живота й, а накрая да я захвърли като ненужна вещ. Тя си пое дълбоко дъх, стисна устни и се загледа през прозореца. След минута или две, без да ги брои, осъзна, че няма да може да сдържа гнева си повече и избухна.