Когато в началото на декември стената бе напълно възстановена и можеше отново да се защищава по цялото й протежение от седем мили дори и без преграден ров, Велизарий реши да изведе армията си срещу вандалите. Ако претърпеше поражение, сега поне можеше да се оттегли на сигурно място. Той застана лично начело на пехотата, която представляваше основният корпус. Авангардът, в който влизаше цялата конница, с изключение на петстотин души от неговата лична гвардия, останали с него, откри неприятеля при Трикамера, на двайсет мили разстояние от града, и го нападна незабавно съгласно получените заповеди. Това сражение протече необичайно. Вандалите, макар и този път далеч по-многобройни от нас, оказваха само пасивна съпротива, сякаш бяха най-обикновени, необучени новобранци от пехотата. Йоан Арменеца, начело на останалите хиляда конници от личната гвардия на Велизарий, опита да ги подмами да излязат срещу него чрез спорадични атаки. Накрая, като разбра, че няма да успее да ги помръдне и че всяко мъжество ги е напуснало, той ги нападна истински, развявайки императорското знаме. Поради някаква суеверна причина Гелимер бе наредил на хората си да оставят копията и да се бият само с мечове, което ги постави в крайно неизгодно положение.
Скоро Улиарис има щастието да повали мъртъв Зазо с един удар на дългото си копие и когато научиха за смъртта му, вандалите в центъра се огънаха и побягнаха назад към лагера си. Фланговете ги последваха веднага щом атаката стана всеобхватна, без да отговорят на удара с удар. За сражение, което трябваше да реши съдбата на едно толкова голямо кралство, то бе забележително безкръвно и трая всичко на всичко един-единствен час. Ние загубихме петдесет души, а те — осемстотин. Нашата пехота отново не влезе в действие, понеже бе изостанала на половин ден път. Тя пристигна късно следобед и се приготви да нападне вандалския лагер — един голям кръг от покрити каруци, защитен със слаба ограда от колове.
Когато крал Гелимер забелязал придвижването на основните ни сили, той хванал любимия си племенник, шестгодишния син на Аматас, поставил го зад себе си на седлото, казал му да се държи здраво и препуснал в галоп, последван от свита баджанаци, зетьове и други родственици, без нито дума на обяснение или оправдание към своите пълководци. Получили такъв внушителен пример на малодушие от своя владетел, те и не помислиха да организират защитата на лагера. Един след друг ескадроните се пръснаха накъдето им видят очите: срамна прелюдия на една срамна сцена.
Без нито един удар ние завзехме лагера и всичко в него; бойците напуснаха строя и играта на всеразграбване започна незабавно. Никоя войска не е получавала заслужено такава плячка. В сандъците по колите ги чакаха не само злато и скъпоценни камъни (църковна утвар и лични накити), слонова кост и коприна, но и човешка плячка — жените и децата, които вандалите бяха така подло изоставили на собствената им съдба. Велизарий обаче бе подчертал съвсем недвусмислено, че макар и старият военен обичай да предоставя на победителя правото да разграби лагера на врага, той ще нареди да бъде обесен или набит на кол всеки обвинен в изнасилване, защото това е престъпление срещу божиите закони. Велизарий, както вече знаете, имаше навика да налага изпълнението на подобни заповеди и затова бе достатъчно да каже нещо само веднъж, за разлика от Юстиниан, неговия господар, който често пъти издаваше отново и отново все същия едикт, понеже, като му липсваше достатъчно решителност да го наложи, държеше поне да напомни на своите поданици за заплашващите ги наказания.
И така, нямаше никакви изнасилвания, в смисъл че никоя жена не бе заставена да извърши нещо против своята воля. Но нашите войници бяха сериозно ухажвани от самите жени, много от които бяха изключително красиви и почти всички — стройни и изящни. Защото те не виждаха основание да останат верни на съпрузи, които ги бяха изоставили по такъв малодушен начин. Освен това тяхната практичност им подсказваше, че единствената им надежда да се спасят от робство и да продължат охолния си живот в Картаген, прекъснат от тази досадна война, беше да станат съпруги на нашите, на по-достойните мъже. Много от тях трябваше да мислят и за децата си. Те предполагаха, както впрочем и повечето от нашите хора, че когато битките престанат, армията завоевателка ще стане военната аристокрация на Африка, като измести вандалите и съответно ги лиши от техните лични имущества. Тези надежди на нашите войници бяха подкрепени и от проповедта, която Картагенският епископ изнесе в катедралата по следния текст от евангелист Лука: