„Когато силният отбраня с оръжие своя дом, тогава имотът му е в безопасност; когато пък някой по-силен от него го нападне и го победи, взима всичкото му оръжие, на което той се е надявал, и разделя плячката му.“ Изгледите да станат благородници в една толкова процъфтяваща и привлекателна страна радваше всички, с изключение на масагетите.
За мен обаче не е лесно да реша комична или трагична бе гледката на тези жени, бързащи толкова много да си изберат подходящ мъж и да му се отдадат заедно с богата зестра от земя, добитък и хубави, напълно обзаведени къщи в Картаген. С изключение на тракийските готи нашите хора не разбираха нито дума от вандалския език. Ако дадена жена не беше особено привлекателна или не се предлагаше заедно с маса скъпоценни камъни и злато в пазвата си, те я отблъскваха и тръгваха да търсят нещо по-добро. Що се отнася до числеността, имаше поне една вандалка за всеки мъж от нашата войска. Няколко по-скромни жени се струпаха около мен, надявайки се чрез женитбата си с евнух да запазят както целомъдрието си, така и своята свобода. Господарката също получи безброй предложения да ги вземе като слугини. Тя беше сред първите, които влязоха в лагера, и с помощта на прислугата събра цял куп съкровища.
Но плячкосването и невъздържаните чувствени наслади разстроиха напълно армията. Ако една-единствена вандалска част бе направила опит да си върне лагера два часа по-късно, тя щеше да спечели лесна победа. Нашите войници пълнеха догоре шлемовете си от бъчвите със сладко вино в каруците и сега се скитаха безцелно, вдигаха скандали, грабеха, пееха нестройно, продаваха си един другиму тежки и обемисти или нежелани предмети за шепа пари в брой, приемаха женските ласки и накрая тръгваха да обикалят вън от лагера, търсейки нова плячка, укрита от бегълците в съседните пещери или под някой камък. Тази необуздана шетня продължи през цялата нощ. Велизарий обикаляше от място на място с шестима предани войници и потушаваше с тежка ръка всяко насилие, на което се натъкваше. Хората бяха така опиянени от внезапното си забогатяване, че бяха убедени във възможността да се оттеглят сега и да заживеят охолно от печалбата си, без каквито и да било по-нататъшни военни задължения.
При зазоряване Велизарий, последван от господарката, се качи на една купчина пръст в центъра на лагера, откъдето отправи настоятелен призив за дисциплина и подчерта опасността от контранападение. Отначало нямаше никакъв отклик. Тогава той сам изсвири с тръбата „Сбор на белите!“ и конниците от личната му гвардия постепенно си спомниха, че наказанието за неявяване на сбор е жесток побой с камшик. Затова един по един те заприиждаха неохотно, влачейки след себе си плячката с помощта на новопридобитите си семейства. По предложение на моята господарка Велизарий изпрати за Картаген конвой с плячката; вещите бяха събрани във вързопи и натрупани в пленените каруци: по две каруци за всяко отделение, като пленниците на отделението вървяха пеш отстрани под командата на един старши войник.
След това той изпрати Йоан Арменеца с двеста души по следите на крал Гелимер, като му нареди да го доведе жив или мъртъв, където и да се намира. Улиарис, който изпитваше законна гордост, че е успял да убие Зазо, пожела да се присъедини доброволно към този отряд. Велизарий свика всеобщ сбор и заплаши да нападне пияната войнишка сган с копие, ако не се опомнят и не пристъпят към изпълнение на дълга си, което те побързаха да сторят. Той отпрати конницата да претърси околността за вандали, хиляди от които се оказаха укрити в селските църкви. Животът им бе пощаден, те бяха обезоръжени и върнати под пехотен конвой в Картаген.
Йоан Арменеца и Улиарис преследваха Гелимер в течение на пет дни и пет нощи към Хипон Регий, процъфтяващо пристанище на около двеста мили западно от Картаген, и щяха да го настигнат на следващия ден, ако не се бе случило едно голямо нещастие. Призори Улиарис почувствувал студ и изпил много вино, за да се сгрее. Стомахът му бил празен, така че виното го хванало и той започнал да приказва и да се шегува по глупав и лекомислен начин. Един стар десетник го смъмрил с думите:
— Ако твоят господар Велизарий можеше да те зърне сега отнякъде, благородни Улиарис, набиването на кол нямаше да ти се размине!
— Пфу! — отвърнал Улиарис. — Не е пиян човек, който може да стреля точно.
При тези думи той насочил лъка си към първата попаднала пред очите му цел — един папуняк с пъстри пера и жълта качулка, кацнал върху някакъв храст на едно малко възвишение недалеч от тях. Стрелата изсвистяла и Улиарис се провикнал: