Велизарий

Трудно е да се опишат страданията на Гелимер и неговите родственици. Те бяха принудени да се чувствуват признателни на мавърските си приятели за тяхното мизерно гостоприемство, а Фарас бдеше толкова зорко, че никакви нови провизии не можеха да стигнат до тях. Скоро ечемикът започнал да се привършва. Нямали нито забавления, нито бани, нито коне, нито очарователни жени, нито музика, докато далеч долу се виждали белите стени и кули на Хипон Регий, овалните очертания на хиподрома и оживеното пристанище, а между тъмните зелени петна на овощните градини искрели малки сребристи точки — прохладните рибни езерца.

Обсадата започнала да омръзва на Фарас и той се опитал да атакува скалистия склон, но херулите понесли големи жертви и били отблъснати от мавърския гарнизон, който ги засипал с грамадни скални отломъци. Тогава Фарас решил да подложи Гелимер на глад. Един ден той му написал следното писмо:

„Честити кралю, привет!
Аз съм само един варварин и напълно необразован. Всичко това го казвам на писаря, който ще го запише вярно, надявам се. (Ако не, ще заповядам да му ударят един хубав бой.) Какво, за бога, става с теб, уважаеми Гелимер, та стоиш кацнал със своите родственици на тая пуста канара при банда голи, въшливи маври? Дали защото искаш да избегнеш робството? Но какво е робство? Глупава дума. Кой жив човек не е роб? Никой. Моите хора са ми роби, макар и да не се наричат така, а аз съм роб на моя анда, Велизарий, той пък — на император Юстиниан, който, както се говори, е роб на жена си, прекрасната Теодора, а тя — на някой друг, не знам на кого, може би на своя бог, на някакъв епископ или другиму. Слез долу, царю на планината Папуа, и стани заедно с великия Велизарий, моя господар и анда, роб на Юстиниан — роб на един роб. Велизарий е готов, знам това, да пощади живота ти и да те изпрати в Кесарорда — (Константинопол), където ще получиш ранг на патриций и богати земи, за да прекараш останалите си дни в най-големи удобства, сред коне, плодни дръвчета и пълногърди жени с очарователни малки носове. Той ще ти даде своята дума, няма никакво съмнение, а щом имаш това уверение, значи имаш всичко.
Подпис:

X — това е знакът на Фарас,

херул и твой доброжелател“

Гелимер се разридал, когато прочел писмото. Като използувал мастилото и пергамента, които Фарас благоразумно изпратил по своя вестоносец, той отговорил накратко, че честта не му позволява да се предаде, защото войната била несправедлива. Отправял горещи молитви към бога да накаже един ден Велизарий заради нещастията, които бил донесъл на невинните вандали. Гелимер завършвал писмото си така:

„Що се отнася до мен, не мога да пиша повече, защото мъките ме лишиха от ум и разум. И така, сбогом, добросърдечни Фарас, бъди милостив и ми прати арфа, гъба и един-единствен бял хляб.“

Фарас изслушал няколко пъти последното изречение, но все не можел да го разбере. Накрая вестоносецът му го разтълкувал: Гелимер искал да опита пак аромата и вкуса на истинския хляб, какъвто не бил ял толкова отдавна; гъбата му била нужна за възпаленото око, тъй като маврите боледуват от офталмия, а тя е заразна; пък арфата искал за музикален съпровод на една съчинена от него самия елегия за собствените му злощастия. Фарас, който имаше благородно сърце, изпратил исканите дарове, но не намалил бдителността си.

Един ден, три месеца след началото на обсадата, крал Гелимер седял в землянката и гледал как една мавърка, неговата домакиня, приготвя миниатюрна питка от ечемик. Като стрила ечемика, тя го забъркала с вода, поомесила го малко и го сложила да се пече на жарта от тръни. Две деца, малкият му племенник и синът на домакинята, клечали свити край огнището, и двамата много гладни. Те с нетърпение чакали питката да се опече. Невръстното вандалче страдало жестоко от глисти, хванати от мавърските деца, а глистите изяждат погълнатата храна и по този начин правят апетита ненормално голям. Питката не била и наполовина изпечена, но то загубило търпение, грабнало я от пепелта, напъхало я в устата си, без да я отърсва от праха или да я чака да поизстине, и започнало да дъвче. Мавърчето го уловило за косата, ударило го с юмрук по сляпото око и го ръгнало между лопатките, в резултат на което питката изхвръкнала от устата му и нападателят я погълнал.