Може би ще запитате как се държа Гелимер при това изпитание. Той не се засмя, нито се разплака — просто поклати тъжно и учудено глава и продължи да повтаря все отново и отново като заклинание думите на пророка Еклисиаст:
„Суета на суетите — всичко е суета!“
Малко по-късно Гелимер замина заедно със семейството си за Галатия, където доживя до дълбока старост, запазвайки арианската си вяра. Няколко думи за останалите вандалски пленници. След като Велизарий направи своя подбор за личната си конница, най-боеспособните от тях бяха организирани в конни ескадрони и изпратени да защищават персийската граница. Останалите бяха използувани като работна ръка за изграждането на църкви или като гребци в императорските галери.
След триумфа Теодора каза на Юстиниан, че ако иска да заслужи прозвището „Велик“, трябва да прояви великодушие и да удостои Велизарий с някаква по-голяма милост. Така той го назначи за консул през идната година, дори заповяда да изсекат медал със собствения му лик на лицевата страна и Велизарий на кон и в пълно бойно снаряжение на обратната с надпис „Ромейска слава“ — изключително висока чест в престолния град. Провъзгласяването на Велизарий за консул стана на Нова година. Седнал на консулския си стол от слонова кост, носен от вандалски пленници, и стиснал скиптър от слонова кост в ръка, той направи още една кратка обиколка из града от жилището си в двореца до сградата на Сената. По време на шествието пръсна щедри дарове от личната си военна плячка — златни и сребърни монети, купи, гривни, брошки — на обща стойност сто хиляди номизми. Ала господарката Антонина, проявила такава предвидливост в случая с делвите за вода, не го остави да стигне до просешка тояга. Когато тълпата нададе викове за още, тя лично се обърна към тях и им каза, че са безсрамници и че искат да лишат Велизарий не само от всичко спечелено в Африка, но и от цялото му наследство заедно с даровете на императора. За да покажа колко предвидлива беше моята господарка по паричните въпроси, ще ви призная, че още докато бяхме в Картаген, тя взе, без знанието на Велизарий, огромно количество монети от съкровищницата на Гелимер, като избираше главно изсечените напоследък в императорския монетен двор, за да не може да се открие техният произход, и ги скъта за черни дни. Защото разходите за поддържане на домакинството на Велизарий бяха грамадни, а и нямаше човек, по-щедър от него към бедните и онеправданите.
Свещените реликви бяха разпределени между църквите според тяхното посвещение и всяка по-голяма църква получи по нещо. Но на една малка, неизвестна общност от много бедни монаси, преживяващи от просия, които живееха в порутена къща във Влахерна, не се падна никакъв дял от тези съкровища. Техният игумен дойде при Велизарий и го попита дали, в името на Христа, няма нещо дребно и за тях, понеже, докато бил в Африка, те се молели за неговия успех ден и нощ.
Той отвърна:
— Свети отче, вие сте група бедни, просещи братя, които не уважават много среброто и златото, затова няма да ви дам нещо, което би отвлякло вашите души от благочестивите мисли. Ще ви дам на заем една прочута реликва, просешкия тас на свети Вартимей, който получих в дар от самия император след битката в Дара — сложете го на видно място във вашата обител и нека той ви напомня за дадения от вас обет за бедност, търпение и добродетелност. Но помни, давам го само на заем, понеже не мога да проявя неблагодарност към негово свещено величество. Един ден тасът може пак да ми дотрябва.
Оттогава тази монашеска обител не остана никога без ядене и пиене, защото се превърна в място за поклонение под името манастир „Свети Вартимей“.