Соломон дал знак за атака, но ромейските коне, несвикнали с миризмата на камилите, се дърпали назад и нищо не можело да ги застави да нападнат. В това време маврите ни нанесли големи загуби с метателните си копия. Тогава Соломон наредил на тракийските готи — едри, силни мъже, облечени с ризници — да слязат от конете и ги повел с вдигнати щитове и извадени мечове срещу веригата от камили. За няколко минути те изклали двеста камили и разкъсали обръча. Мавърската пехота побягнала в безпорядък, а конницата им изобщо не могла да влезе в действие. Соломон пленил всички жени и всички камили, а при преследването били изклани десет хиляди маври.
След няколко седмици маврите се окопитили от поражението си и нахлули отново в областта около Кесареви извори с най-голямата войска, която някога са успявали да съберат — толкова голяма, че била не само негодна за действие, но и самоунищожителна. Соломон ги изненадал един ден призори, нападнал лагера им на един връх и ги натикал в близкото дефиле. В бъркотията на бягството тези диваци се тъпчели един друг и нито един от тях не помислил да се защищава. Колкото и невероятно да изглежда, петдесет хиляди от тях загинали, преди слънцето да се издигне високо в небето, без нито един ромейски войник да бъде одраскан. Броят на пленените жени и деца бил толкова голям, че един здрав мавърски младеж, чиято цена на пазара в Константинопол би била най-малко десет номизми, можел да се купи на място за два сребърника, колкото струва една добре угоена овца. Така бе отмъстено за Руфин и Айган.
Оцелелите маври потърсили убежище в Аврите — висока планина на тринайсет дни път югозападно от Картаген, разположена до границата със Северозападна Африка. Тази планина, чиято обиколка възлиза на шейсет мили, е много лесна за отбрана и изключително плодородна в по-горните си склонове, с многобройни извори. Сега там се установили трийсет хиляди бойци и тя станала изходен пункт за техните набези.
Обитателите на останалата част от Ромейска Африка започваха вече да съжаляват горчиво за вандалите — не само заради мавърските изстъпления, но и заради бирниците на Юстиниан, които се лепнаха за страната като гладни пиявици: Вандалите също приличаха на пиявици, но добре насмукали се с кръв; те вземаха от селяните само десетък от тяхната реколта, а и не бяха много усърдни при събирането му. Юстиниан, напротив, искаше една трета и следеше да получи парите си навреме. Освен това между войниците се ширеше недоволство, подстрекавано от вандалските им жени. Изглеждаше напълно справедливо войните победители да получат плодородните земи и хубавите домове на онези, от които ги бяха отнели. Ала по заповед на Юстиниан тези имоти бяха конфискувани и след това продадени от името на императорската хазна. Войниците не получиха нищо от онова, на което се надяваха, а вместо това бяха изпратени да строят и охраняват далечни укрепления и да обработват бедната и безводна земя около тях. Вандалките вдигнаха небивала врява срещу тази въпиеща несправедливост и накараха новите си мъже да искат подходящо обезщетение. Но Соломон не бе упълномощен да задоволи техните искания.
Войниците имаха още една, справедлива според мен причина за недоволство — глупавото пристрастие на Юстиниан към православната вяра. Сред хората на Соломон имаше, както знаете, един ескадрон от петстотин тракийски готи, триста херули, предвождани от Фарас, и още около двеста други варвари, дошли оттатък Дунава, и всички те бяха ариански еретици. Юстиниан обаче бе изпратил заповед да се изкорени арианството, а ариански те свещеници да бъдат подложени на преследване. Той забрани да се дава причастие на арианите, освен ако не се отрекат от вярата си, и да бъдат кръщавани децата им. Това правило се отнасяше не само за оцелелите вандали — старци и баби, както и жените и заварените деца на войниците, — не само за ромейските африканци, приели тази ерес, но и за въпросните храбри воини, непознаващи досега подобно оскърбление.
Докладите на Соломон за положението в Африка бяха толкова обезпокояващи, че Велизарий отправи прошение към Юстиниан да разреши на арианите във войската да получават причастие от своите свещеници, както беше обичайно. Но Юстиниан възрази, че това би било нечестива постъпка, застрашаваща спасението на собствената му душа. Велизарий не можеше да настоява. Тогава той поиска от Юстиниан да намери подкрепления за Соломон (който трябваше да подготви на всичко отгоре и експедиция срещу бандитите в Сардиния) и да ги изпрати на граничните постове, а старите войници да бъдат настанени на гарнизон в Картаген и да им се дадат ако не дворци и паркове, то поне прилични къщи и земи, така че да няма недоволство. Юстиниан привидно се съгласи и събра двайсет хиляди души от Тракия и от границата с Персия, като ги замести с новите вандалски ескадрони. При една публична аудиенция той дори заяви на Велизарий, че скоро ще трябва да се завърне в Картаген с тези войници и да поеме управлението от Соломон. Но всичко това се оказа измама. Юстиниан имаше предвид друга война. Войската бе предназначена не за Африка, а за покоряването на Сицилия.