Вече споменах, че Велизарий бе поискал, от името на Юстиниан, полуостров Лилибей. Искането му бе отпратено от готския управител на Сицилия до кралица Амаласунта — регентка на Италия, Сицилия, Далмация и Югоизточна Галия от името на невръстния си син Аталарих; именно с нея Юстиниан бе сключил договор, по силата на който Велизарий можа да се снабди с провизии в Сиракуза по време на експедицията срещу Картаген. Кралица Амаласунта застъпваше официално становището, че след рухването на вандалското кралство тя става законен наследник на Лилибей. Но всъщност тя не искаше да се кара с Юстиниан, тъй като положението й на кралица на готите бе твърде деликатно — този народ винаги бе смятал, че е под неговото достойнство да бъде управляван от жена.
Нейният баща, великият крал Теодорих, беше необикновен варварин. Той принадлежеше към същото онова остготско племе, което бе спечелило голямата победа при Адрианопол, спомената в една предишна глава, а след това бе сключило съюз с източния император, задължавайки се да охранява неговите граници. Няколко години по-късно по предложение на императора на Изтока почти цялото племе, предвождано от Теодорих, се бе преселило с каруци в Италия, за да се сражава с един варварски пълководец, свалил императора на Запада от неговия престол. Само няколко хиляди души останаха по нашите земи. Крал Теодорих срази и уби узурпатора и завзе Италия за себе си и за своя народ. След справедливо, мъдро и дълго царуване той възстанови благоденствието на цяла Италия и макар да беше официално васал на императора в Константинопол, запази пълна свобода на действие. Въпреки че беше необразован, Теодорих закриляше науките. Готите — които подобно на всички германци предпочитат варварските добродетели пред тези на цивилизацията — не можеха да го обвинят в мекушавост, защото той бе най-добрият конник и най-точният стрелец във всички свои владения и бягаше от охолството като от чума. Но най-благородното му качество бе неговата верска търпимост — макар и ариански еретик, той разрешаваше пълна религиозна свобода на православните християни, както и на всички заслужаващи уважение еретици в страната.
Амаласунта бе наследила мъжеството и способностите на баща си, а на всичко отгоре беше и много красива. Нямаше обаче много приятели сред готските благородници — когато след смъртта на Теодорих короната украси главата на десетгодишния й син Аталарих, от чието име управляваше, те се месеха във всички нейни разпореждания, включително и по въпроса за образованието на Аталарих. Теодорих бе искал да направи от него високообразован човек, способен да разговаря на равна нога с императора, папата и ромейските сенатори, затова му бе намерил строги учители, ала варварските аристократи настоявали да се остави момчето да се налудува на воля със своите връстници, да се научи да пие и да развратничи, да се надува и перчи с меч на бедрото, както бяха правили на младини самите те.
В резултат на всичко това Аталарих стана един, млад обесник. Започна да се отнася с презрение към майка си и подстрекаван от другарите си, открито заплашваше, че ще й отнеме управлението на държавата. Тя се отнасяше към него с ласкаво пренебрежение, но тайно се готвеше да напусне Италия с четвърт милион номизми и да потърси убежище при Юстиниан в Константинопол. Дори уведоми императора за своите намерения, а той й отговори, че ще я посрещне най-топло. Накрая обаче Амаласунта успя да премахне тримата млади благородници, които й причиняваха най-големи неприятности, затова реши, че няма смисъл да бяга. Но има много път от Равена, където се намираше дворът на Амаласунта, до Константинопол. Юстиниан очакваше с нетърпение пресни новини. Изпрати посланик при кралицата, уж да обсъдят въпроса за Лилибей, а всъщност със задачата да разбере защо не бе дошла. Изпрати и двама епископи — уж за разговори с папата по някои заплетени богословски въпроси, а всъщност за тайни преговори с някой си Тевдат, племенник на Теодорих, наследил обширни владения в Етрурия — крайбрежна област на север от Рим. Неотдавна Амаласунта бе извикала Тевдат в Равена, където го бе упрекнала, че е заграбил незаконно земи на някои римски граждани, негови съседи, както и земи, принадлежащи на короната, и бе поискала от него да ги върне и да поднесе своите извинения.