Въпреки всичко готите нямаха много доверие на Тевдат, който пишеше стихове на латински, спореше с гръцките витии и се гордееше с отвлечените си познания. Няколко бойни германски балади заедно с „Отче наш“ и арианското Верую на същия език бяха напълно достатъчни за задоволяване на техните културни потребности. За разлика от вандалите те не се бяха изродили под изтънчената омая на цивилизацията, но и не бяха се възползували от шейсетгодишния си престой в Италия, за да добавят към здравия си разум и малко начетеност. Неуважението, което изпитваха към Тевдат, се дължеше не толкова на безполезната му ученост, колкото на самия факт, че се е занимавал с науки. По същата причина те не съумяха да усъвършенствуват варварското си бойно майсторство с военни познания, почерпени от книгите. По-точно готите не бяха изучавали изкуството на обсадната техника и строежа на укрепления.
Глава тринадесета
Вълнения в Африка и Сицилия
А как виждаха положението готите? Имаха ли сериозни основания да се опасяват от някакви си дванайсет хиляди души, голяма част от които бяха пехотинци? Италия бе тяхна и те бяха живели в най-добри отношения с местното население в продължение на две поколения. Разполагаха с достатъчно хранителни припаси, с флота, пари и военни складове; можеха лесно да изведат на бойното поле сто хиляди конници и сто хиляди пехотни стрелци, имаха много силно укрепени градове. Прибавете към всичко това обстоятелството, че макар слезлите на сицилийския бряг императорски войски да бяха официално православни, повечето от тях само се представяха за такива и не можеха да се разбират с местните италианци, които говореха латински, а не гръцки, и ще си обясните защо, когато готите научиха за бунта в Африка и за смъртта на Мунд, те престанаха да отдават такова голямо значение на името на Велизарий.
А сега за бунта. Той избухна една година по-късно на Великден, лето господне 536-то. Няколко дни след това Соломон слезе от един малък кораб в Сиракуза, придружен от неколцина другари, всички на границата на изтощението, и се заизкачва с несигурна крачка от кея към главната квартира на Велизарий в двореца на префекта. Случи се така, че този следобед седях в една малка стая с господарката, Велизарий и Теодосий, където се бяхме оттеглили след обеда; водеше се нещо като спор. Теодосий си бе направил една малко солена шега за сметка на някаква догма на православната вяра, с което развесели господарката Антонина.
Велизарий не се засмя, а вместо това запита озадачено Теодосий дали не се е върнал към евномианството.
— Не — отвърна Теодосий. — Всъщност аз никога не съм се придържал сериозно към него.
— Много добре. Но след като си приел вече правата вяра, не разбирам защо трябва да се шегуваш по този начин.
Антонина защити Теодосий. Тя изтъкна, че безобидната шега с нещата, които са скъпи на сърцето ни, не е несъвместима с верността ни към тях. Когато Велизарий изрази несъгласие, господарката премина от защита към нападение и му зададе въпроса защо, след като държи толкова много на православната вяра, е приел еретици от най-различни изповедания в личната си конница.
Велизарий отговори:
— Това е съвсем друго нещо. Всеки човек има правото да вярва в каквото иска и задължението да отстоява своите религиозни убеждения срещу насилствените опити да бъде отвърнат от тях, но няма право да засяга чувствата на ближния си, като ги изразява предизвикателно. Аз съм роден в православно семейство и от ранна младост се посветих на тази вяра. Обидно ми е да слушам лекомислени подигравки с нейните устои, както и аз от своя страна никога не бих се подигравал с вярата на някой почтен човек.
— Ами ако се беше родил сред ариани?
— Сигурно щях да бъда и аз такъв.
— Значи всяко религиозно убеждение е правилно, ако вярваме искрено в него? — настояваше господарката.