Сега единствената надежда за превземането на Неапол оставаше изненадата. Но къде, беше слабото място в отбраната?
Глава четиринадесета
Обсадата на Неапол
Велизарий проучи укрепленията на Неапол от всички възможни страни. В цялата система не можа да открие нито едно слабо място, където да използува стенобойна машина или да прокара подземна галерия, и реши да опита с внезапно нощно нападение откъм пристанището. Изпрати група исаврийски планинци, родени катерачи, да изкачат високите стени на едно място, където разкъртената мазилка предлагаше някаква опора за ръцете и краката. Един от тях успя да стигне необезпокояван до бойниците и завърза въже за един зъбер. По него веднага запълзяха другарите му, но те бяха забелязани от юдейски пост, който вдигна под тревога сънародниците си, събрани в съседното патрулно помещение. Юдеите срязаха въжето тъкмо когато четири-пет души от катерачите се канеха да стъпят на здрава опора, и всички намериха гибелта си в подножието на стената. Същия неуспех претърпя и друг опит откъм сушата. На здрачаване Велизарий успя да прехвърли дълго дебело въже през една еркерна кула — първо изстреля над нея стрела със завързан към края й копринен конец, след това към конеца бе завързана връв, връвта бе издърпана и на свой ред послужи за изтегляне на дебело въже. Двата края на въжето бяха завързани и от двете страни се заизкачваха войници, уравновесявайки се взаимно. Но постовете отново проявиха бдителност и срязаха въжето, така че и тези войници намериха смъртта си. Велизарий опита също да запали една от портите, като струпа пред нея бъчви с масло и смола, но тя се пазеше от две високи кули и нашите хора бяха отблъснати с камъни и копия — мнозина от тях останаха да лежат мъртви при портата.
На осемнайсетия ден от обсадата един бивш войник от личната конница на Велизарий, исавър, сега стотник в исаврийската пехота, дойде при него и го запита:
— Господарю, колко струва Неапол за теб?
Велизарий отвърна с усмивка:
— Ако се предаде сега, така че да мога да продължа похода и да завзема Рим, преди да е настъпила зимата, той би струвал един милион жълтици. Но ако ми бъде даден чак напролет, няма да имам голяма полза от него.
Исавърът каза:
— Сто номизми за всеки редник от моята рота, по петстотин за всеки стотник, хиляда за мен и две хиляди за редника, намерил слабото място, което ни заповяда да търсим!
— Давам двойно — извика Велизарий, скачайки на крака, — но плащам едва когато ми бъдат връчени ключовете на града!
— Съгласен! — каза исавърът и избута напред редника.
Този груб, недодялан войник разказа на Велизарий за своето откритие. Хрумнало му да пропълзи по изсъхналия акведукт от мястото, в което беше прекъснат, на около една миля или малко повече от стената, чак до самия град. Искал да види дали краят не е затворен с решетка или друга някаква преграда. Не било трудно да измине разстоянието — можел да върви почти изправен, а в зидания свод имало достатъчно отвори за проветряване. Най-после стигнал място, където тунелът се стеснявал до една дупка в някаква скала, през която можело да мине момче, но не и войник в пълно бойно снаряжение. Скалата не била гранитна, а някаква мека, вулканична порода и нямало да бъде трудно да се разбие с кирка. На няколко лакти разстояние от другата страна видял отгоре светлина, като че ли акведуктът не бил покрит на това място, и успял да забележи няколко обрулени от вятъра маслини, една парцалива кърпа за глава и счупени пръстени съдове. Върнал се обратно, а на другия ден тръгнал по пътя успоредно на акведукта, търсейки маслинени дръвчета край него, но не намерил нищо и стигнал до извода, че скалата е някъде вътре в града.
Велизарий посвети в тайната само двайсет исаври от ротата на този войник, никой друг. Раздаде им чукове, увити в парцали, секачи и кошове и ги прати да разширят отвора, който бе разгледал преди това лично. Нареди им да работят колкото може по-тихо. По пладне те донесоха, че отворът е достатъчно широк, за да мине през него войник в бойни доспехи, че по-нататък тунелът става висок колкото три човешки боя и че част от тухления свод се е срутила на това място. Корените на едно маслинено дръвче били проникнали през зидарията, напоявани в нормално време от водата в канала. Самото дръвче било встрани от акведукта, но един от клоните му се простирал над отвора в горната му част. Войниците бяха взели със себе си парцаливата кърпа за глава и няколко маслини. Велизарий ги разгледа и каза:
— Тази памучна кърпа е била току-що изпрана, а вятърът я е издухал от въжето, където е била простряна да съхне. Маслините са питомни, а не диви. Няма съмнение, че дръвчето расте в задния двор на някоя старица.