След това той изпрати ново предупреждение до градските първенци:
„Ако не предадете града тази нощ, утре ще го загубите, защото вече зная как да го превзема. Кълна се в честта си, която нямам навика да залагам напразно. Ако не ми повярвате, това ще бъде обидно за мен. Когато щурмуваме стените, не мога да ви обещая, че няма да има насилие.“
Ала те не му повярваха.
Същата нощ той изпрати по акведукта шестстотин облечени с брони мъже; отначало те нямаха никакво желание да тръгнат и заявиха, че са войници, а не плъхове. Фотий, синът на господарката, помоли за честта да ги поведе, но Велизарий не искаше да повери толкова трудно начинание на едно момче; той му разреши обаче да върви последен и го натовари да го държи в течение за хода на операцията. Велизарий съобрази, че шестстотин войници в броня не може да не вдигнат голям шум, колкото и внимателно да се придвижват по тъмния водопровод, затова реши да отвлече вниманието на неприятеля.
Сред приближените му имаше един стар познат — Бесас, тракийският гот, който бе взел участие в угощението у Модест. По онова време той беше вече петдесетгодишен ветеран, но все още пълен със сили и боен плам. Велизарий възложи на Бесас да отиде с неколцина готи близо до мястото, където акведуктът влизаше в града, и да заговори неприятелските постове на собствения им език, опитвайки се уж да ги подкупи да предадат града. Хората на Бесас трябваше да вдигат колкото може повече шум, да се задяват на висок глас и да се препъват по камъните в тъмното като пияни.
Хитростта успя. Бяха разменени обиди, викове, приветствия, шеги, пяха се готски балади, Бесас заяви на висок глас верността си към император Юстиниан, а готските постове — своята към крал Тевдат, и шестстотинте войници минаха по акведукта, без да бъдат чути. Със себе си те носеха фенери, за да си дават кураж.
Водачът, същият онзи исавър, който бе открил прохода, не носел ризница и бил въоръжен само с кинжал. Когато стигнал до срутения свод, той стъпил на раменете на един от другарите си и се изкатерил по страничните стени на акведукта. Хванал се за някаква издадена тухла, изкачил се по-нагоре и най-сетне успял да стигне до свода. Хвърлили му края на един дълъг ремък; той го завързал за клона на маслиненото дръвче, после преметнал крак върху стената и се огледал наоколо. Както бе предрекъл Велизарий, това било двор на някаква къща. Нямало никой. Исавърът махнал с ръка и четирима войници в доспехи, в това число и един стотник, скоро се присъединили към него в двора. Тогава той се прокраднал в къщата; тя била порутена, но обитаема. Минавало полунощ.
Като влязъл през прозореца, в носа го лъхнала киселата миризма на бедността. Намирал се в кухнята; на лунната светлина се виждали чаша и чиния, поставени на една разнебитена маса — следи от оскъдната вечеря на собственика. Ослушал се и доловил слаба кашлица от съседната стая и молитвеното мънкане на някаква старица. Преди тя да успее да извика, исавърът вече стоял пред нея с изваден кинжал в ръка, но това траяло само миг. Той извадил от пазвата си същата парцалива кърпа, която бе показал на Велизарий, и я върнал на старицата, като й се усмихнал приятелски. Дал й и парче сирене — тя го помирисала и го налапала с най-голямо удоволствие. Тогава влязъл и стотникът. Той я запитал на латински къде се намира къщата й и кой са нейните съседи. Бабата описала местоположението и казала, че съседите й са бедняци като нея и няма защо да се боят от тях. На шестстотинте войници бил даден знак да се изкачат. Един по един те се струпали в двора, който бил доста голям. Фотий се върна да съобщи на Велизарий, че засега всичко се развива добре.
Велизарий държеше в готовност една група със стълби за щурмуване на стената, скрита в лимонова горичка недалеч от акведукта. Щом чу двете изсвирвания на тръба откъм града и видя по размаханите фенери къде точно на северната стена бяха заели позиция исаврите, той нареди да донесат бързо стълбите и да започнат катеренето. Константин, на когото бе възложено да подготви стълбите, бе подценил височината на стената и сега те се оказаха по-къси с не по-малко от двайсет стъпки, но той ги удължи, като ги настави две по две, без да губи много време. Исаврите бяха завзели две кули и значителна част от стената помежду им, така че не след дълго към тях се присъединиха две хиляди души. Неапол беше фактически превзет.
Единствените защитници, които се сражаваха наистина мъжествено, бяха юдеите. Те знаеха, че ако бъдат пленени, нямат почти никаква надежда да избягнат робството, понеже Юстиниан беше ревностен гонител на тяхната вяра — той държеше отговорни всички юдеи за разпятието на Иисус Христос. Но накрая и тяхната съпротива бе сломена. Самите граждани отвориха портите и останалата част от армията нахлу в града.