До края на нощта Неапол бе подложен на разграбване. Извършени бяха много насилия и жестокости, които Велизарий бе безсилен да предотврати. Най-зверски изстъпления имаше от страна на двестате масагетски хуни — тези езичници бяха предпочели да не се връщат в родината си, а да останат на служба при Велизарий. Те нахлуха в църквите, разграбиха съкровищниците и избиха свещениците при олтарите. Когато вестта за това светотатство стигна до ушите на Велизарий, той беше дълбоко потресен, още повече, че тези църкви бяха православни. На сутринта обяви амнистия и сложи край на грабежите. Войниците трябваше да се задоволят с плячката от пари, скъпоценни камъни и сребро, тъй като Велизарий освободи пленените от тях неаполитански жени и деца и ги върна на семействата им. След това свика съд, както бе направил и при превземането на Картаген. Съобщи на осемстотинте готски пленници, че ще бъдат изпратени в Константинопол, където ще трябва да избират дали да станат неплатени общи работници, или да служат като платени войници на императора по персийската граница. Те го увериха, че ще предпочетат да си останат войници, и той ги похвали.
Докато съдът заседаваше, един официален пратеник на италийската гражданска служба — с мъртвешки бледо лице, окалян и изтощен до краен предел — бе въведен при Велизарий. Той носеше писмо от крал Тевдат до Хонорий, управител на Рим. Не беше счупил печатите, но предполагаше, че съобщението е крайно важно и тайно, понеже бил вдигнат от сън късно след полунощ и го държали да чака шест часа, докато то бъде написано. Тъй като бил истински ромей и ненавиждал еретиците готи, той, поемайки голям личен риск, успял да мине преоблечен по Виа Апия и да връчи писмото на славния победител Велизарий, наместник на негово свещено величество император Юстиниан, който на свой ред е наместник на самия бог. Като минавал по здрач през град Терацина, един готски стотник започнал да го разпитва; за да не допусне да го заловят или забавят, намушкал гота в корема и го оставил агонизиращ на пътя.
Велизарий разчупи печатите на писмото и не след дълго избухна в такъв буен смях, че се уплашихме да не е полудял. Най-после, възвърнал своята сериозност, той прочете пред събралото се множество с най-тържествен глас следния документ:
„Крал Тевдат до сияйния Хонорий, управител на вечния град Рим, поздрав!
С огорчение научихме от твоя доклад, че бронзовите слонове, поставени на Свещения път (наречен така заради многобройните суеверия, на които е бил посветен някога), са в много лошо състояние.
Трябва само да се съжалява, че докато тези животни изкарват в плът и кръв повече от хиляда години, техните бронзови изображения се рушат толкова бързо. Погрижи се прочее разклатените им крака да бъдат укрепени с железни куки, а провисналите им кореми — подпрени с масивна зидария.
Ако живият слон се строполи на земята, както често се случва, когато помага на човека при събарянето на дървета, не може да се изправи отново без помощ. Това е, защото стъпалата му нямат стави. Така в горещите страни, обитавани от тези животни, често могат да се видят много от тях да лежат като мъртви, докато не се приближи някой човек, който да им помогне да станат. Ето защо това създание, тъй застрашително по своите размери, е всъщност по-онеправдано от природата, отколкото дребничката мравка.
Но че слонът, от друга страна, надминава всички останали животни по ум, се доказва от преклонението му пред Оногова, когото той счита за най-всемогъщ Повелител. Освен това той се отнася към добрите принцове с почит, каквато никога не засвидетелствува към един тиран.
Това животно използува хобота си, носовидната ръка, дадена му от природата като обезщетение за твърде късия врат, в полза на господаря си, като приема онези подаръци, които са най-ценни за него. То винаги стъпва внимателно, преследвано от спомена за своето съдбоносно пропадане в ловната яма, поставила началото на неговия плен. По знак от господаря си това създание изпуска вдишания въздух, за който се твърди, е чудесен цяр срещу главоболието при хората, особено ако слонът кихне.
Когато намери вода, засмуква грамадно количество в хобота си и по заповед на господаря си я изхвърля в мощна струя. Ако някой се отнесе непочтително към слона, той го залива с такъв поток мръсна вода, че пострадалият се чувствува, сякаш река е заляла дома му. Защото тази твар има удивително добра памет както за зло, така и за добро. Очите на слона са малки, но се въртят тържествено. Има някакво царствено достойнство в целия му облик — той приема с удоволствие всичко благородно, но се отнася с явна нетърпимост към непристойни шеги. Кожата му е набраздена от дълбоки резки, като на страдащите от екзотичната болест елефантиазис, наречена така в негова чест. Именно заради непробиваемостта на тази кожа персийските царе използуват слона по време на война.