Защитниците на Милвийския мост се оказаха страхливци. Когато видели стотиците, хиляди и десетки хиляди готски рицари на хубави коне с блеснали на пролетното слънце шлемове, брони, копия, ленти и конски доспехи, те си казали: „Защо да останем тук и да бъдем избити само за да угодим на Велизарий? Дори и той не би се осмелил да се опълчи срещу хиляда пъти по-многочислен противник.“ Някои от тях били тракийски готи, които изведнъж се сетили, че тази внушителна армия се състои от техни съплеменници и едноверци. Какво имали те против тези хора? Привечер гарнизонът избягал: тракийските готи дезертирали при Витигес, а останалите тръгнали към Кампания, тъй като ги било срам или страх да се завърнат в Рим.
На сутринта Велизарий препусна към Милвийския мост с хиляда конници от личната си гвардия, за да научи последните новини за готите — обичайният сутрешен рапорт от командира на мостовия гарнизон не бе стигнал до него. Той яздеше Балан, белочелия дорест кон, подарен му от Теодора след битката при Дара. Намирал се само на миля от моста, когато, излизайки от една гора с приближените си стотници, най-неочаквано се натъкнал на крайно неприятна картина: четири-пет готски ескадрона, прехвърлили се вече през реката, напредвали в тръс към него през голяма тревиста поляна. Без да се колебае нито за миг, той се хвърлил срещу тях, крещейки на войниците си да го последват. Като го настигнали, стреляйки от седлото, без да спират, те го заварили да върши заедно със стотниците от своя щаб кървавата работа на редовия воин. Даже и тогава той не се изтеглил от битката, а се врязал още по-дълбоко в редиците на противника.
Сред неприятеля били и изменилите тракийски готи. Те познали Велизарий и извикали на другарите си: „Целете се в дорестия и сложете с един удар край на войната!“ Така „Цели се в дорестия!“ станал призив, подет от всички готи.
Завързалият се бой бил по-ожесточен дори от битката с персите на брега на Ефрат. Хората на Велизарий се биели не само при огромно числено превъзходство на противника, но и всеки един от готите се стремял с всички сили да се увенчае с неувяхваща слава, като убие „гърка на дорестия белочел“. Според мен такава яростна борба не е била виждана, откак свят светува. Приближените на Велизарий се сражавали отчаяно рамо до рамо с него, като отблъсквали летящите и мушкащите копия, а Велизарий, размахал смъртоносния си меч, си проправял път към самото сърце на неприятеля. Конят му Балан се биел заедно с него, научен да се изправя на задните крака, да нанася удари с предните и да тъпче неприятеля. Продължавал да се носи готският призив „Цели се в дорестия!“ и „Убий гърка на дорестия белочел!“. Велизарий извикал да му дадат нов меч, защото неговият се бил вече изтъпил. Един смъртно ранен слуга, някой си Максентий, му подал своя. Твърде скоро Велизарий счупил подарения меч при дръжката; намерили му трети, изтръгнат от ръцете на един убит готски благородник, който издържа до края на тази и на много още битки. След не по-малко от три часа бой на готите им дошло множко и те побягнали, оставяйки повече от хиляда убити на поляната. (В сражението взели участие четири пъти повече хора.) Казват, че Велизарий повалил собственоръчно най-малко шейсет от тях. Той бе целият опръскан с шурналата от отсечени ръце и отрязани глави кръв, но по някакво чудо не бе дори одраскан от неприятелско оръжие. Когато се биеше, Велизарий никога не се усмихваше и шегуваше, за разлика от повечето си войници: той смяташе за нещо много сериозно убиването на човек, особено на християнин. И никога не се хвалеше с бойните си подвизи.
Ранените се върнаха обратно в Рим на малки групи. Последните от тях донесоха вестта, че Велизарий бил убит, защото, когато умирал, Максентий бил сбъркан с господаря си. Всички се отчаяхме и решихме, че сме загубени, с изключение на господарката Антонина, която не искаше да повярва на тези съобщения и прояви голяма сила на духа. След като направи преглед на постовете по стените и на гарнизоните при портите, за да вдъхне смелост на хората и да предотврати евентуално предателство, тя се върна при Порта Фламиния. Господарката се радваше на обичта на войниците — присъствието на духа е качество, което винаги се цени високо. Освен това не се свенеше да размени някоя и друга не чак дотам прилична шега с тях, проявяваше щедрост, можеше добре да язди и дори да си служи с лъка.