От падането на нощта до зазоряване готите не смееха да се покажат от оградените си лагери: това бе часът на маврите, които бяха освободени от обикновените дежурства, но прекарваха нощите си извън градските стени. Яздеха на групи по трима-четирима, облечени с дрехи с цвят на тиня, връзваха конете си в някоя горичка и се криеха в крайпътните канавки или в храстите. Нападаха из засада отделни войници, прерязваха им гърлото, ограбваха ги и бързаха да изчезнат. Понякога се събираха в по-голяма група и унищожаваха доста многочислени готски отряди. Най-често дебнеха край нужниците на готските лагери, изкопани от външната страна на защитните ровове, и се хвърляха върху излезлите по нужда войници. Навъртаха се също около конете и пасищата. Именно страхът от тези маври задържаше готите цяла нощ в лагерите им. Така нощ след нощ дългите върволици бежанци напускаха града необезпокоявани, а и по избрания от тях път нямаше нито един готски лагер.
Първата група бе изпратена в пристанището на Рим, където се намираше нашата флота — оттам те заминаха по море за Неапол. Останалите обаче бяха принудени да извървят пеша целия път, влачейки вързопи и тикайки колички, натрупани с по-ценното домашно имущество. Всяка нощ по Виа Апия плъзваше шествие от петдесетина хиляди души. Те представляваха печална гледка. Много сълзи проляха при Порта Апия заминаващите и онези, с които те се разделяха. Но поне щяха да вървят по хубав път. Виа Апия е павирана с твърда лава преди неколкостотин години, по времето на Републиката, ала и до днес настилката е като нова. Освен това Велизарий осигури ескорт за всяка група бежанци през първия етап от пътуването им и им даде достатъчно храна за целия път до Неапол.
В деня на отплуването на първата група от пристанището на Рим, намиращо се на осемнайсет мили от града, крал Витигес превзе неговите укрепления. Нямахме възможност да отделим войници за отбраната им, а моряците са лоши бойци. Дотогава получавахме припаси по шлепове от пристанището, влачени срещу течението на реката от волове. Сега обаче нямахме вече достъп до морето и флотата ни се оттегли в Неапол. Това стана през април. През май дажбите от брашно бяха намалени наполовина. През юни подкрепленията пристигнаха от Гърция, предвождани от някой си Мартин: хиляда и шестстотин езичници славяни и български хуни.
Тези славяни, чиито черти са учудващо европейски за една тъй дива раса, се бяха появили неотдавна на цели пълчища по бреговете на Дунава, измествайки гепидите. Те са конни стрелци и чудесни воини, ако им се осигури добра храна, добро заплащане и добро ръководство. Държат на дадената дума, но са много нечистоплътни. Юстиниан ги бе снабдил с ризници и шлемове — обикновено те носят само кожени облекла. Той бе заплатил също голяма сума на жреците от тяхното племе, понеже у славяните всичко е общо, а жреците на бога-светкавица, когото те почитат, играят ролята на техни ковчежници. Когато славяните научиха, че Велизарий е от тяхната раса и дори разбира малко езика им, те започнаха да изпитват симпатия към него, а също и хуните (тях вече съм описал), след като намериха свои съплеменници, радващи се на голяма почит в личната му конница.
Велизарий предложи да нападнем сега готите, макар хиляда и шестстотин души да не се равняват на десет хиляди. Не му се искаше новопристигналите да имат чувството, че са като затворници зад градските стени. Веднага щом бяха разпределени и получиха указания за предстоящите дежурства, той предприе едно показно нападение специално заради тях. Посред бял ден изпрати от Порта Салария двеста конници от личната си гвардия под предводителството на един илириец, наречен Траян, командир на ескадрон и прочут с изключителното си хладнокръвие. Съгласно получените заповеди, те препуснаха в галоп към едно неголямо възвишение, което се виждаше добре от укрепленията, и там се наредиха в кръг. Възмутените готи от най-близкия лагер грабнаха оръжие, яхнаха конете и се втурнаха към тях, решени да ги унищожат. За времето, необходимо на един християнин да каже бавно „Отче наш“, хората на Траян успяха да пуснат четири хиляди стрели към напредващия в безпорядък неприятел, убивайки и ранявайки осемстотин конници, но щом готската пехота започна да се приближава, нашите отстъпиха в галоп, като не спираха да стрелят. Те видяха сметката на още двеста готи, преди да се завърнат, без да дадат нито една жертва, през портата, през която влязоха под прикритието на съсредоточена стрелба от балисти. Забележете: готските конници бяха въоръжени само с копия и мечове, а пехотните им стрелци не носеха брони и не отиваха никъде, без да бъдат придружени от бронирани копиеносци, които се придвижваха много бавно пеша. Не беше чудно, че хората на Траян постигнаха така лесно своята цел. Няколко дни по-късно излезе втора група от двеста катафракти, но към нея бяха придадени стотина славяни с учебна цел. Те също заеха позиция на един малък хълм, убиха стотици готи и се оттеглиха. След още няколко дни нова група, този път гвардейци и българи, направи същото. При тези откъслечни сражения готите загубиха четири хиляди души, но Витигес не стигна до очевидния извод за превъзходството на нашето въоръжение и вместо това отдаваше успеха на ромейските войници единствено на тяхното безстрашие. Заповяда на петстотин от своите придворни рицари, въоръжени с дълги копия, да предприемат подобно показно нападение от един хълм до Порта Азинария. Велизарий изпрати хиляда тракийски конници под командата на Бесас. Готите просто рухнаха под дъжда от стрели — едва стотина успяха да се приберат в лагера си. На другия ден Витигес, след като бе наругал оцелелите и ги бе нарекъл жалки страхливци, изпрати още един ескадрон от приблизително същия брой хора, въоръжени пак с копия. Велизарий пусна срещу тях славяните и българите, и готите бяха до един избити или взети в плен.