Най-големият лагер на готите бе разположен на една миля от мавзолея на Адриан в така наречената Неронова равнина. Велизарий възнамеряваше да насочи главния си удар срещу лагерите при Порта Пинция и Порта Салария и не искаше неприятелят да получи подкрепления от първия лагер, затова заповяда на мавърската конница да отвлече вниманието на противника в този район веднага след започване на главното нападение. Маврите трябваше да излязат от Порта Елия под предводителството на един стотник, на име Валентин, последвани от група римски пехотинци, които щяха да се наредят в отбранителен строй недалеч от портата; Велизарий каза на тези римляни да си дадат колкото може по-войнствен вид, но не очакваше те да се бият сериозно. Основното нападение щеше да се извърши само от конни части. Той бе увеличил броя на конниците си с хиляда — при последните сражения бяха плевени много коне без ездачи и части от исаврийските пехотинци се превърнаха, при това много успешно в конници. Останалите исаври помолиха за разрешение да участвуват и те в битката. Не можеше да им откаже, но се разбраха някои от тях да останат на стените и при портите, за да подсилят градските новобранци и да действуват с балистите, „скорпионите“ и „дивите осли“.
Едно ранно есенно утро Велизарий поведе своята конница през Порта Пинция и Порта Салария, а след нея идваха исаврийските пехотинци. Витигес ги очакваше, предупреден както обикновено. Той бе събрал всички налични войници от четирите си северни лагера; пехотата бе заела позиция в центъра, а конницата — по фланговете. Готите се бяха разположили на половин миля от града, за да могат да ни преследват по-дълго, след като ни разгромят.
В девет часа битката започна, и отначало нещата се развиваха съгласно желанията на Велизарий, тъй като готите само се бранеха. Той бе разделил конницата на две колони по една за всеки фланг, които сипеха хиляди стрели върху гъстите редици на врага. Но за да не оставят пехотата им да скучае, няколко малки групи от нашите исаврийски копиеносци се врязаха в нея съвсем близо до центъра и влязоха в победоносна схватка с равни по численост групи на неприятеля. Не след дълго готската конница започна да отстъпва, а пехотата се стараеше да не изостава от нея. Към пладне нашите ги бяха изтласкали до най-отдалечените им лагери. Тук обаче влязоха в действие техните стрелци, които, скрити зад огромните си щитове, започнаха да обстрелват конете ни от отбранителните насипи. За късо време толкова много от нашите ездачи бяха ранени или останаха без кон, че оцеляха едва четири ескадрона срещу петдесет техни. Но да се прекрати боят в този момент, би означавало да изоставим своята пехота на собствената й съдба. Най-после дясното крило на готите се осмели да нападне. Бесас, командирът на левия фланг на нашата конница, се оттегли към пехотата; пехотата на свой ред не удържа на натиска и ние започнахме отстъпление по целия фронт. За конницата ни не беше трудно да се сражава, отстъпвайки, но по-бавната пехота понесе тежки загуби. Загубихме общо хиляда души, които ни бяха крайно необходими, преди прикриващата стрелба от защитните съоръжения на стените да спре напора на неприятеля. Някои от римските войници затвориха Порта Пинция под носа на нашите завръщащи се бойци, но господарката и аз бяхме там с неколцина верни копиеносци. Наложи се да се бием с тях и след като убихме няколко, успяхме отново да отворим портата.
Междувременно в Нероновата равнина от дълго време вече стояха изправени лице срещу лице другите две армии — градските новобранци, наброяващи няколко хиляди души, бяха наредени във внушителен наглед стегнат строй, скрит зад надеждния щит на мавърската конница. Готите бяха изпълнени със суеверен страх от тъмноликите маври; маврите знаеха това и непрекъснато ги тормозеха с внезапни нападения — обсипваха ги с метателните си копия и се оттегляха с шумен кикот. По пладне маврите неочаквано се втурнаха в масирано нападение. Готите, въпреки че ги превъзхождаха с трийсет към един, се обърнаха и побягнаха към Ватикана, оставяйки лагера си без всякаква защита. Валентин придвижи цялата войска през равнината с намерение да завземе готския стан, да го остави под охраната на римските пехотинци, а той заедно с маврите да препусне на север и да разруши Милвийския мост. Ако този план бе успял, Витигес щеше да бъде принуден да изостави всичките си северни лагери, тъй като те се снабдяваха с храна по Фламиниевия път, минаващ по този мост. Ала когато римската пехотна сган започнала да разграбва готския лагер, маврите, за да не бъдат лишени от полагащия им се дял от плячката, се присъединили към това тъй приятно занимание. Няколко съгледвачи на противника се промъкнали по склона на Ватиканския хълм и видели, какво става долу. Те накарали останалите да се опитат да си върнат лагера. Не след дълго многохилядната готска армия предприе контранападение и Валентин не успя да възстанови реда навреме; той бе изтласкан от лагера и принуден да потърси отново убежище зад стените, след като понесе тежки загуби.