Това бе последното голямо сражение, което Велизарий прие да води по време на продължителната отбрана на Рим.
Подкрепленията от Константинопол все още се бавеха. Макар и да не го знаехме тогава, Йоан Кападокиеца е бил този, който е пречел на тяхното изпращане — той, изглежда, е настоявал пред Юстиниан, че не е възможно да се отдели нито човек повече за тази кампания. Моята господарка искаше да пише на Теодора, но Велизарий беше на мнение, че не подобава на жена му да се обръща към императрицата по един военен въпрос, който не засягаше пряко нито една от двете. Все пак тя й писа тайно в края на месец ноември, в деня на свалянето на Силверий, излагайки своята молба след едно забавно описание на състоялия се съдебен процес. Господарката не се съмняваше, че Теодора ще научи с най-голямо задоволство за унижението, на което бе подложен Силверий, защото неотдавна той я бе разсърдил с отказа си да изпълни едно нейно искане, неподкрепено от авторитета на Юстиниан — да върне патриаршеския трон на един много енергичен и способен пастир, който бе лишен от него заради монофизитски забежки. „Новият папа обещава да бъде по-услужлив“, писа господарката Антонина на Теодора.
За Велизарий ставаше все по-трудно да поддържа духа на гражданското население, чиято храна се състоеше почти изключително от треви. Разразилият се мор отнесе дванайсет хиляди римляни в гроба, но войниците продължаваха да получават ежедневната си дажба от брашно, вино и парче солено месо, така че не дадоха много жертви. Откъслечни набези извън портите на града се извършваха на всеки два-три дни, когато стана ясно, че готите бяха загубили всякакво желание да влизат в бой с нашите конни стрелци. На никого не е приятно да служи като мишена, без да има възможност да нанесе ответен удар, но Витигес не помисли да създаде свой собствен отряд от конни стрелци.
За по-второстепенните събития по време на обсадата бих могъл да пиша безкрай. Но има няколко любопитни истории за наранявания, които не бива да останат неразказани. В деня, когато Теодосий влезе в Рим с конвоя, Велизарий се стараеше да отвлече вниманието на неприятеля с внезапни нападения при другите порти. В тях особено дейно участие взе личната му конница и при нейното завръщане същата вечер двама от войниците представляваха невиждана гледка. Единият от тях, Арзес, принадлежал някога към персийския легион на „безсмъртните“, пристигна със забита стрела в лицето близо до носа му, а другият, тракиец на име Кутма, си дойде със стърчащо от главата му метателно копие, което се вееше като перо. Никой от тях не бе обърнал ни най-малко внимание на тези рани и бе продължил да се бие неуморно за ужас и изумление на готите, които крещели: „Това не са хора, а дяволи!“
По-късно един хирург извади копието от главата на Кутма, но раната се възпали и след два дни той умря. Арзес бе прегледан от същия хирург, който го натисна леко по тила и попита:
— Така боли ли?
— Да! — отвърна Арзес.
Тогава хирургът сряза кожата на тила му, намери върха на стрелата, хвана го с щипците си и след като я сряза близо до носа, изтегли я цялата заедно със зъбците. Арзес припадна от болка, но кръвта му явно бе силна и раната заздравя без никакво гноясване. Той бе начело на следващия набег и дочака края на войната.
При друг един случай военачалникът Траян, за чиито подвизи вече споменах, бе прободен над дясното око до самия нос от дългия назъбен връх на една стрела. Стъблото й не било хубаво закрепено към върха и паднало в момента на удара. Траян продължил да се бие. Дни и месеци след това другарите му очакваха, че всеки момент ще се строполи мъртъв, но той си живееше, без да чувствува каквато и да е болка или неудобство, въпреки че назъбеното острие остана забито в плътта му. След пет години то започнало бавно да излиза. А след още дванайсет той го извадил като трън.