Не по-малко странна бе историята с раната на Хорсомантис, оръженосеца на Велизарий. Като рана тя не беше нищо особено — просто едно убождане с копие по пищяла, но го държа няколко дни на легло, тъй като трябваше да я налага с лапа от билки. Така той не можа да вземе участие в решителното сражение, в което се отличиха немалко негови другари. Когато се оправи, оръженосецът се закле да си отмъсти на готите за „оскърблението на неговия пищял“, според собствените му думи. Неотдавна се бе ожребила бялата му кобила, така че сега той разполагаше с достатъчно мляко за каваса и кавасата бе приготвена. Един ден, след като се бе наобядвал и изпил порядъчно количество от това питие, Хорсомантис облече бойните си доспехи, грабна оръжието, възседна кобилата и се отправи към страничната врата на Порта Пинция. Каза на стражата, че сияйният патриций Велизарий го е натоварил със специална мисия във вражеския лагер. Всички знаеха, че Хорсомантис се радва на пълното доверие на Велизарий, затова стражата не се усъмни в думите му и отвори вратата.
Постът проследи спокойната езда на Хорсомантис през полето, когато той бе забелязан от един преден отряд на готите, наброяващ двайсетина души. Те го помислиха за дезертьор и пришпориха конете си да го посрещнат, като всеки се надяваше да вземе кобилата му за себе си. Хорсомантис опъна лъка. Фю-фю-фю! — и трима готи се свлякоха долу, а останалите свърнаха бързо назад. Той повали още трима както бягаха, след което тръгна бавно към града, сдържайки поривистата си кобила. Нова група от шейсет готи се впусна по петите му, но той се обърна и ги обходи в полукръг. Уби още двама, рани други двама и завърши кръга, поваляйки нови четирима. Бях случайно на стената и можах да видя всичко; изтичах бързо да извикам господарката, която обсъждаше нещо с командирите от един близък пост, умолявайки я да не изпуска това изключително зрелище.
— Този човек е полудял! — извиках аз.
Тя позна кобилата:
— Не, не е полудял, добри ми Евгений. Това е нашият Хорсомантис, тръгнал да си отмъщава за оскърблението, нанесено на пищяла му.
В това време Хорсомантис се озова притиснат между два вражески отряда, но си проби път невредим през по-близкия, служейки си този път с копието и меча. Нададохме радостни възгласи, защото видяхме, че бе най-после в безопасност, стига да пожелаеше това. Господарката даде заповед да се започне усилена стрелба с балистите, която да улесни завръщането му, но окуражен от нашите възгласи, той реши да продължи да се бие. Отново обърна коня и изчезна от погледа ни, подгонил част от врага пред себе си, но преследван от останалите. Дълго време още до нас долитаха далечни викове и крясъци, докато битката продължаваше все по-близо до техния лагер.
Накрая един мощен радостен вик на готите недалеч от коловата им ограда ни възвести, че Хорсомантис не е вече между живите. Докато мнозина християни се кръстеха и отправяха молитви за спасението на душата му, господарката се провикна по езически:
— Заклевам се в тялото на Бакх и в тоягата на Херкулес, това се казва разярен мъж!
Глава шестнадесета
Отстъплението на Готите
Новините от Африка през пролетта на същата тази година бяха наистина печални. Соломон бе изпратил неотдавна от Нумидия една колона императорски войски срещу Стотцас, но Стотцас успял да ги убеди да се присъединят към метежниците, въпреки уронения си престиж след понесеното от Велизарий поражение. С изключение на градовете Картаген, Хипон Регий и Хадрумет целият диоцез бе отново загубен за Юстиниан. Едно нещо е обаче да си победоносен главатар на бунт и съвсем друго да управляваш диоцез — скоро Стотцас установил, че няма голям авторитет сред хората си, които се оплаквали, че не им давал редовно дажбите и заплатата, нито се грижел за техните удобства, и че сега не били много по-добре, отколкото преди. По-късно научихме, че Юстиниан е изпратил племенника си Герман да обяви от негово име амнистия на всички изменници и че бунтовниците намерили това предложение за много изгодно, тъй като то включвало обещание за изплащане на възнагражденията, полагащи се за всички месеци на метежа. Силите на Стотцас започнали постепенно да се топят. Най-после до нас стигна вестта, че Герман е нанесъл поражение на Стотцас и неговите мавърски съюзници на бойното поле, че Стотцас е избягал във вътрешността на Северозападна Африка заедно с известен брой вандали и че навсякъде отново цари спокойствие, макар и целият диоцез да е доведен до просешка тояга. Велизарий писа на Герман и предложи последният да му изпрати като подкрепления херулите и тракийските готи, присъединили се към метежниците — в Италия нямаше закон, забраняващ причестяването на арианите, и той можеше да има голяма полза от тези сърцати мъже.