— Да оставим това — казал пратеникът. — Разумните хора не спорят за объркани исторически събития. Дойдох всъщност да ти кажа следното: ако се съгласиш да изтеглиш войските си от Италия, моят царствен господар ще отстъпи безвъзмездно на твоя император целия триъгълен остров на плодородна Сицилия.
Велизарий се засмял и отвърнал презрително:
— Нека бъдем почтени докрай. Ние пък от своя страна ще ви отстъпим целия триъгълен остров на плодородна Британия, която е много по-голяма от Сицилия и бе източник на големи богатства за нас… преди да я загубим.
— А ако моят господар се съгласи да задържите Неапол и цяла Кампания?
— Получил съм заповед да завоювам отново Италия за нейния законен собственик и възнамерявам да я изпълня. Не съм упълномощен да влизам в каквито и да било съглашения, които биха накърнили претенциите на василевса към целия полуостров и всички подопечни нему територии.
— Би ли приел тримесечно примирие, което да даде на крал Витигес възможност да изпрати своите предложения за мир в Константинопол?
— Никога не бих попречил на един неприятел, който действително желае да се помири с негово пресветло величество, моя повелител.
Така се стигнало до споразумение за сключване на примирие и размяна на заложници. Но преди то да влезе в сила, Велизарий научил за нашето пристигане в Остия по суша и море. Той не могъл да се сдържи и един ден на смрачаване тръгнал на кон с още сто души да посрещне своята Антонина. Успял да мине благополучно през линията на готите и същата вечер седна на трапезата заедно с нас в нашия окопан и укрепен лагер. Обеща, че когато на другия ден се зададем по пътя с натоварените си каруци, ще излезе, ако се наложи, и ще ни помогне да пробием обсадата. Към полунощ тръгна обратно и отново успял да избегне вражеските постове.
В радостта си, че имахме възможност да го видим и да чуем разказа му за битката при Порта Фламиния, пропуснахме да му кажем за затрудненията си с превоза. На сутринта присъствувах заедно с господарката на военен съвет, където се обсъждаха тъкмо тези трудности. Пътят от Остия представляваше един изоставен, кален коловоз, а воловете бяха толкова изтощени от дългия си принудителен преход от Калабрия, че продължаваха да лежат полумъртви там, където бяха спрели предишната вечер и нямаха дори сили да хапнат от окосената трева, донесена им от коларите. Нито камшикът, нито остенът можеха да ги заставят да теглят каруците през този ден.
Тогава господарката Антонина даде идеята да натоварим зърното на по-малките галери, да укрепим бордовете им с дъски срещу стрелите и копията на врага и да им поставим големи платна. Духаше постоянен западен вятър и с помощта на греблата при завоите на реката щяхме да успеем да се придвижим срещу течението до самия град. Конницата можеше да ни следва по брега и при нужда да ни тегли с въжета, когато платната и греблата се окажеха безполезни.
Замисълът беше успешен — след целодневно пътуване галерите стигнаха благополучно в Рим при падането на нощта. Готите не направиха опит да ни попречат, тъй като явно не искаха да осуетят подписването на примирие. Вятърът се задържа постоянен и корабите се завърнаха на другия ден в Остия за нов товар. За няколко дни всички припаси бяха прехвърлени в Рим, гладът бе победен, флотата се върна да презимува в Неапол и примирието, задължаващо двете страни да се въздържат от „всякаква употреба или заплаха за употреба на сила“, бе подписано и подпечатано. Витигес изпрати посланици в Константинопол, но Велизарий писа на Юстиниан, увещавайки го да не обръща никакво внимание на техните условия, освен ако те не се свеждат до пълна капитулация.
Хилдигер, зетят на господарката, пристигна от Картаген на Нова година с всичко, което бе останало от херулите и тракийските готи — шестстотин здрави мъже с посрамени лица. Велизарий ги приветствува без какъвто и да било подигравателен намек за тяхното участие в бунта. Същия ден готският гарнизон напусна главното пристанище, тъй като Витигес не бе в състояние да осигури по-нататъшното му снабдяване с храна. То бе веднага заето от исаврите, които бяхме оставили в Остия. Етрурският град Цертумцеле бе изоставен от своя гарнизон по същата причина и също така зает от нас. Витигес протестира, че това било „нарушение на примирието“, но Велизарий остави без последици неговите възражения, тъй като не бе нито употребил, нито заплашил, че ще употреби сила. След това Велизарий изпрати една голяма конна част под командуването на Йоан Кървавия да презимува недалеч от езерото Фуцинус, на около седемдесет мили източно от Рим. Йоан трябваше да остане там в спокойно очакване на по-нататъшни заповеди, упражнявайки хората си в стрелба с лък и бързо прегрупиране. Ако готите дръзнеха да нарушат примирието, той беше в състояние да им нанесе чувствителни загуби.