Константин обаче се почувствува обиден, че Йоан Кървавия е бил предпочетен пред него като предводител на този грабителски поход. Константин се бе сражавал храбро и енергично по време на обсадата, но дълбоко в себе си питаеше все по-голяма ревност към Велизарий, чиито победи отдаваше единствено на щастливия случай. Преди три години, сигурно си спомняте, той бе един от авторите на тайното писмо, с което Велизарий бе обвинен пред Юстиниан в абсурдното провинение, че се стремял да си присвои суверенитета над Северна Африка. Велизарий не бе споменал нищо пред Константин за залавянето на това писмо, но господарката Антонина намекна неотдавна, че доколкото й е известно, едно копие е стигнала до императора. Константин бе убеден, че като отмъщение за писмото Велизарий, още от самото си стъпване на Сицилийския бряг, му е възлагал винаги най-трудните, най-безславни и най-неизгодни задачи. Затова той писа повторно на Юстиниан, обвинявайки Велизарий, че е подправил документа, довел до свалянето на папата, и че — още по-невероятно! — бил взел подкуп от крал Витигес, за да подпише примирие при условия, на които готите нямали никакво право да се надяват.
Константин поиска разрешение да отиде на лов до пристанището и да се върне на поста си при Порта Елия чак на следващата сутрин. На пристанището той предал писмото на капитана на един пощенски кораб, който щеше да отплува за Константинопол същия ден, като му казал, че става въпрос за лично писмо на Велизарий до императора. Но веднага след завръщането си на другия ден той получи призовка да се яви на военен съд под председателството на Велизарий в двореца на хълма Пинций. Константин стигнал до естественото заключение, че е бил проследен от някой съгледвач и че писмото е попаднало в ръцете на Велизарий, но въпреки това се запъти гордо и дръзко към двореца, готов да оправдае действията си, ако се наложи. Защото той бе получил тайно поръчение, подписано от самия Юстиниан, да докладва незабавно за всяка постъпка на Велизарий, която намирисва на нелоялност. Това поръчение му бе изпратено в Картаген преди две години в отговор на първия му доклад. То беше още в сила.
Всъщност обаче делото по което бе призован да отговаря, се отнасяше до някакви два кинжала с аметисти на дръжката и двойна ножница от злато, принадлежащи на един италиец от Равена на име Президий. Президий избягал в Рим, когато започнали военните действия. Той ценял високо тези кинжали като семейна реликва, но те му били отнети от един ординарец на Константин и самият Константин ги носеше сега открито. По време на обсадата Президий бе помолил на няколко пъти да му бъдат върнати, но в отговор получил само оскърбления. Той не предяви граждански иск срещу Константин, понеже не очакваше, че в такива времена цивилен бежанец би могъл да спечели дело срещу изтъкнат конен командир. Но когато бе подписано примирието, Президий събра най-после смелост да поиска от двора разрешение да обвини под клетва Константин в кражба. Теодосий, който в качеството си на юридически съветник на Велизарий бе получил указание да решава колкото може по-голяма част от делата извън съда, го разубеди. Все пак Теодосий изпрати на Константин кратка записка от името на Велизарий, в която го призоваваше да върне кинжалите, ако те наистина са били откраднати. Константин пренебрегна тази подкана, уверен, че обвинението няма да бъде повдигнато по-настоятелно. В отговор на втора записка, подписана от моята господарка и издържана в по-безапелационен тон, той заяви категорично, че не знае нищо за кинжалите. Президий, комуто Теодосий показа това писмо, изпадна в ярост. Беше Антоновден (същият ден, в който Константин отиде на лов при пристанището) и той застана на пазарния площад, в очакване Велизарий да мине оттам път за литургията в църквата „Свети Антоний“. Тогава Президий изскочи бързо от тълпата, сграбчи с две ръце поводите на Балан и извика високо: