— Нима законите на негово свещено величество Юстиниан позволяват на гръцките войници да задигат семейните реликви на един италийски бежанец?
Телохранителите на Велизарий отправиха заплахи към Президий и се опитаха да го отстранят, но той викаше, крещеше и не искаше да пусне поводите, докато Велизарий не му обеща да разследва лично случая още на следващия ден. Константин, не знаейки нищо за случилото се, се яви в двореца препасан със същите тези кинжали, които бяха предмет на спора и за които бе заявил, че не знае нищо.
Първо бе прочетено обвинението. След това Велизарий се запозна с документите по делото, включително с писмото на Константин, в което се отричаше всичко. После изслуша показанията на Президий и на неговите приятели. Стана ясно, че слугата на Константин, Максенциол, е отнел насилствено кинжалите от Президий и че оттогава ги носи самият Константин, който категорично отказвал да ги върне под предлог, че ги бил купил от Максенциол, а той от своя страна ги бил намерил у един убит гот.
— Вярно ли е, че си направил такова изявление, благородни Константине?
— Да, сияйни Велизарий, и продължавам да го поддържам. Този нахалник Президий се заблуждава дълбоко, като мисли, че те са негови.
— Президий, виждаш ли в залата някой, който да носи твоите кинжали?
— Да, сияйни Велизарий, именно тях е препасал както обикновено твоят подчинен — отвърна Президий.
— Можеш ли да докажеш, че са твои?
— Мога. Името на баща ми, Марк Президий, е гравирано със златни букви и на двете остриета.
— Благородни Константине, има ли такова име на кинжалите, които носиш? — попита Велизарий.
Константин избухна:
— И какво ако има? Кинжалите са мои, защото ги купих. По-скоро ще ги хвърля в Тибъра, отколкото да ги дам на човек, който публично ме нарече крадец!
— Настоявам да ми връчиш кинжалите за преглед твое благородие!
— Отказвам да сторя това!
Велизарий плесна с ръце. В залата влязоха десет души от охраната и застанаха до вратата. От уважение към чина на Константин досега вътре не бе допуснат никой — (с изключение на двамата свидетели) освен Хилдигер, Бесас и трима други военачалници със същия ранг.
Константин извика:
— Искаш да ме убиеш, нали?
Съвестта го гризеше във връзка с писмото до Юстиниан.
— Съвсем не. Но искам да се убедя, че твоят слуга Максенциол ще върне на този почтен италиец откраднатите от него кинжали, ако наистина това са те.
Константин извади единия от кинжалите и с мощен рев се хвърли към Велизарий, който не носеше броня. Щеше да му разпори корема, ако Велизарий не бе отскочил пъргаво встрани като борец и не се бе скрил зад Бесас, който носеше ризница; Константин блъсна гневно Бесас и нападна отново Велизарий. Тогава Хилдигер и Валериан, друг един от военачалниците го сграбчиха изотзад и го обезоръжиха. Той бе хвърлен в тъмница.
По-късно въпросният Максенциол, подложен на разпит от господарката Антонина, й съобщи, че предишния ден видял как Константин връчва писмо на капитана на пощенския кораб и го чул да казва, че то било от Велизарий. Времето беше лошо и корабът бе — все още на котва, така че писмото се озова скоро в нейните ръце. Тя го прочете и стигна до заключението, че Константин е твърде опасен враг и не бива да бъде оставен жив. Без да спомене нищо на Велизарий Антонина изпрати един от домашните си слуги да убие Константин в килията му, ключът от която беше у нея. Намерението й беше да съобщят, че става въпрос за самоубийство, но Велизарий, у когото смъртта на Константин будеше смесени чувства на досада и облекчение, не искаше да разпространява лъжи. Той предпочете да поеме пълната отговорност за екзекуцията на Константин и да я оправдае в доклада си до Юстиниан като военна необходимост. Бесас, Хилдигер и Валериан преподписаха този доклад, свидетелствувайки за бунтовните слова на военачалника и опита му да убие Велизарий. Освен това Хилдигер, подтикван от господарката, добави, съвсем не без основание, че напоследък Константин е разпространявал особени възгледи за природата на Сина божи — не само подчертано еретически, но и без всякаква връзка с ученията на нито една достойна за уважение секта, всъщност толкова нелогични, че не можели да бъдат нищо друго, освен порождение на собствения му болен мозък, разстроен, както знаеха всички, след претърпения от него слънчев удар в Африка. И Юстиниан одобри присъдата. Но за Велизарий бе крайно обидно да научи от тайното поръчение, намерено в дрехите на Константин, че Юстиниан се съмнява в неговата преданост и си служи с агенти, които да го шпионират. Той се съгласи с Антонина, че смъртта на Константин, въпреки доказаната му храброст в боя, е от полза за всички.