На двайсет и първия ден от месец март срокът на примирието изтече. Същия ден призори крал Витигес (удостоен от Юстиниан единствено с лаконичния отговор: „Получих твоето писмо и обсъждам какво да предприема“) вдигна обсадата и започна да се изтегля през Милвийския мост заедно с остатъците от своята войска. Той предупреди Велизарий за намеренията си, като подпали всички шатри, обсадни машини, колови огради и всичко дървено в готските лагери. Велизарий се придържаше към правилото да не оказва прекалено силен натиск върху един оттеглящ се неприятел, но палежите представляваха явно предизвикателство, а и готските военни поделения поддържаха все още добър боен ред. Нямаше да е правилно да ги остави да се измъкнат, без да им нанесе един последен удар. Силите на Велизарий обаче бяха толкова намалели напоследък поради отделянето на войски за гарнизони на завзетите градове и за набези в различни части на Италия, че той не се осмеляваше да рискува сражение на равна нога. Вместо това избра следната тактика. Свика на сбор най-добрите бойци, които му оставаха, и ги задържа в пълна готовност при Порта Пинция, докато наблюдателните постове на стените не му докладваха, че почти половината готска войска е преминала вече по моста. Тогава той ги изведе и нападна в галоп струпаните около моста готи, чакащи своя ред да преминат отвъд. И двете страни дадоха много жертви, тъй като боят бе ръкопашен и продължи, докато линията на готите не бе разкъсана под мощния напор на личната конница. Тогава цялата отчаяна сган се втурна към моста и всеки мислеше само за едно — как да се добере оттатък. Неописуемата бъркотия в техните редици взе огромен брой жертви. Конницата им застигна пехотата и почти всеки подхлъзнал се и паднал биваше стъпкан до смърт. А и нашите стрелци съсредоточиха стрелбата си върху моста, където скоро се натрупа цяла планина от тела. Голям брой от облечените с брони войници паднаха или бяха изтласкани във водата, където тежките доспехи ги повлякоха към дъното. Десет хиляди готи загинаха тази сутрин на Милвийския мост.
Така завърши отбраната на Рим, която Велизарий започна противно на всички дадени му съвети, през месец декември по-предната година. Мисля, че в цялата история едва ли има друг случай, когато един толкова голям град е бил държан толкова дълго от гарнизон, тъй многократно превъзхождан по численост от противника.
Крал Витигес отстъпваше унило към Равена, като по пътя остави големи гарнизони за защитата на Ауксимум, Урбинум и други по-малки крепости. Велизарий почувствува необходимост от Йоан Кървавия с неговите две хиляди конници и изпрати Хилдигер по друг път за Ариминий да предаде бързо заповедта за изтегляне. По-добре беше в Ариминий да се изпрати пехотното поделение, което бе току-що пристигнало от Далмация в Анкона, едно недалечно пристанище. (Сега Далмация беше отново наша, понеже Витигес бе прехвърлил в Италия войските, които обсаждаха Спалатум, така че нямахме нужда от много хора там.) Но Йоан Кървавия отказа да се изтегли.
Този път обаче той нямаше основания да не се подчини. Истинската причина беше, че бе натрупал в града огромна плячка, която искаше да задържи за себе си, вместо да я сподели с цялата войска. Така Хилдигер остави в Ариминий доведената от Анкона пехота, но успя да убеди осемстотинте конници от личната гвардия, заети от Велизарий на Йоан Кървавия, да се изтеглят заедно с него. Крал Витигес, решен да постигне тук победата, която му се бе изплъзнала в Рим пристъпи към обсадата на града и твърде скоро Йоан Кървавия започна да се разкайва за своето неподчинение, защото имаше голям недостиг от хранителни запаси в Ариминий, а Витигес напираше все по-решително.
Моята цел обаче не е да пиша история на войните, а да разкажа житието и битието на Велизарий. Затова ще се въздържа да дам подробно описание на тази обсада, ще кажа само, че Витигес нападна с кули, придвижвани отвътре на ръка, а не теглени от волове, че Йоан Кървавия успя да го спре с набързо изкопани ровове и че тогава Витигес реши да го сломи с глад.