Положението в Ариминий скоро стана по-критично, отколкото предполагаше Велизарий. А не можеше и да се притече на помощ на своя непокорен помощник, тъй като бе изпратил значителна част от войските си заедно с флотата в Северна Италия да завземат Павия и Медиолан. Освен това трябваше първо да се справи с укрепените градове Тудер и Клузиум, намиращи се между него и Ариминий. Ала вестта, че Витигес е обсадил Ариминий, го разтревожи силно и оставяйки в Рим само местните набори, той потегли на север, за да помогне на Йоан. Тудер и Клузиум се предадоха само като чуха името му. Велизарий изпрати тамошните гарнизони под охрана в Неапол и в Сицилия и продължи напред. Но сега той разполагаше всичко на всичко с по-малко от три хиляди човека, докато крал Витигес бе получил нови подкрепления от Далмация и войската му възлизаше на сто хиляди души.
За щастие писмото на господарката до Теодора бе дало най-после резултат. До нас стигна радостната вест, че допълнителни подкрепления от седем хиляди души са пристигнали във Фирмум Пиценум — град на източния бряг в областта Пиценум. И военачалникът на тази армия бе не някой друг, а евнухът шамбелан Нарзес! „О — каза, смеейки се, господарката Антонина на Велизарий, — радвам се, че се отнесох съчувствено към военните му амбиции по време на съвместното ни пътуване за Дара. Вярвам, че въпреки възрастта си той ще се окаже способен пълководец. Стига да се научи на малко повече скромност. Но в двора Нарзес е свикнал да получава заповеди само от императорската двойка, така че ние двамата трябва да бъдем по-тактични с него.“
Хилдигер се присъедини към нас в Клузиум и ние продължихме похода през Италия, докато не зърнахме Адриатическо море. При Фирмум (този град е на един ден път от Ауксимум) се срещнахме с Нарзес, когото Велизарий и господарката приветствуваха най-радушно. Но видът на Нарзес предизвика голямо веселие сред домашните слуги. Това, че е дребен като джудже, трътлест, кривоглед и с изкривена уста, не изглеждаше много смешно, когато се носеше по коридорите на двореца с вечния куп документи в ръка, облечен с униформата си от бяла и червена коприна и с почетната златна верига на врата. Но да се види как Нарзес, който отдавна бе минал шейсетте, се перчи с най-модни бойни доспехи (инкрустирани с риби, кръстове и други християнски символи), издокаран със златовезано пурпурно наметало и шлем с грамадно щраусово перо, с дълъг меч на кръста, който се влачеше по земята и непрекъснато се мотаеше в краката му и го препъваше — тази гледка, кълна ви се, би извикала усмивка дори у човек, умиращ от холера. Господарката едва успяваше сама да запази сериозна физиономия, но ни предупреди да внимаваме в никакъв случай да не засегнем чувствителния Нарзес, защото той бил довереник на императора и можел, според желанието си, както много да помогне, така също и много да навреди на каузата на Велизарий, а неговата кауза бе и наша. Заедно с Нарзес пристигна и Юстин — син на Герман, племенника на императора.
Крал Витигес бе пратил двайсет и пет хилядна войска да подсили гарнизона в Ауксимум и сега тя преграждаше пътя ни към Ариминий. Незабавно бе свикан военен съвет, на който Велизарий подкани присъствуващите военачалници да изкажат своите мнения, като се започне от по-младшите. Първи говориха Валериан и Хилдигер; според тях, тъй като Йоан Кървавия бил нарушил два пъти дадените му заповеди — когато задминал Ауксимум, без да го е превзел, и когато не се изтеглил от Ариминий въпреки полученото нареждане, — той трябвало да бъде оставен да се справя както може. Да тръгнем да го спасяваме, като заобиколим Ауксимум, означавало да изложим на смъртна опасност цялата армия заради две хиляди души. Между готския гарнизон в Ауксимум и обсадната армия на Витигес при Ариминий щели сме да попаднем като между чук и наковалня. Бесас се съгласи с тях и добави благочестиво, че алчността на Йоан Кървавия заслужава подобаващо божие наказание. Тук обаче се намеси Нарзес и подчерта (сякаш Велизарий се бе вече съгласил да последва техния съвет), че неподчинението на Йоан Кървавия не можело да оправдае осъждането на поставените под негова команда храбри войници на смърт или робство.
— Това би означавало всъщност — продължи той — да навредиш на самия себе си и на василевса. Може да ми се присмиваш, че не съм нищо повече от теоретик на военното изкуство, но няма никога да се съглася с план на действие, който е готов да пожертвува Ариминий за лично отмъщение.
Велизарий вдигна вежди при това избухване.
— Достопочтени шамбелане — отвърна той, — не е ли по-милосърдно да осъдим една простъпка едва когато тя бъде извършена?!