Това влечение се доближаваше според мен твърде много до любов — едно чувство, от което майката на моята господарка винаги я предупреждаваше да се пази, тъй като то би попречило на нейната професия. По онова време Антонина беше почти на петнайсет години, една година по-голяма от Велизарий, и от три години вече живееше твърде разпуснато — нещо неизбежно за една танцувачка. Тъй като беше здрава, жизнерадостна девойка, тя извличаше истинско удоволствие от похожденията си и те не й вредяха никак. Но забавленията с мъже нямат нищо общо с любовта към един мъж и погледът, който й отправи Велизарий, я накара да изпита не толкова разкаяние за водения от нея живот — разкаянието е равносилно на признание, че сме сбъркали, а това съвсем не беше в характера на Антонина, — а по-скоро една неочаквана скромност, сякаш за да се окаже, достойна за скромността на Велизарий, примесена с чувство на собствена гордост.
През цялото това време аз клечах в един ъгъл и очаквах заповедите на господарката — щом плеснеше с ръце, трябваше да й подавам едно или друго одеяние и разни предмети от нейната торбичка.
Модест продължи своето мъчително объркано описание на фриза и на скрития в него смисъл:
— Тук, както виждате, взет в плен от веселото божество на виното, крачи богът-река Ганг, с воднисто-зелен лик и страни, оросени от сълзи, които се стичат като мощен поток в свитото му от жегата русло, а зад него върви група сажденочерни пленници, в ръце с подноси, отрупани с най-различни съкровища — слонова кост, абаносово дърво, злато и искрящи камъни (сапфир, аквамарин, сардоникс), смъкнати от лъскаво черни гърди.
Моята господарка Антонина спечели благодарността на всички присъствуващи, като поиска лютнята си. Тя изпя една любовна песен, написана от сирийския поет Мелеагър, при бавен, тържествен съпровод. Девойката не се обърна нито веднъж към Велизарий, но в самия край му хвърли един бърз поглед, който, накара лицето и врата му да пламнат, а когато руменината се отдръпна, той целият побледня. Никога през живота си тя не бе пяла толкова хубаво, за което бе поздравена с шумно чукане на чашите — даже Симеон извика браво, макар да не беше голям любител на езическата музика и въпреки опитите си да изглежда безразличен, докато тя танцуваше. Симах, философът, поздрави Модест, като възкликна:
— Ти наистина ни дари с едно рядко явление: певица, която свири и пее вярно, произнася думите точно, предпочита Мелеагър пред нелепите улични балади и при това е красива. Не съм чувал, нито виждал нищо по-добро дори в самата Атина. Ела, момиче, позволи на един признателен старец да те целуне!
Ако поканата бе дошла от Велизарий господарката щеше да се намери с един-единствен скок в скута му, сплела ръце около врата му. Но на мършавия, сумтящ, педантичен старец Симах тя не искаше да окаже подобна милост и затова сведе поглед към земята. През останалата част от вечерята, макар че продължи да пее, да танцува и да се шегува повече от всякога, Антонина не допусна никакви волности — те бяха отказани дори на Бесас, при все че той беше светски човек, як и с приятна външност, всъщност тъкмо онзи тип мъж, на когото при нормални обстоятелства би се спряла като на любовник за следната нощ. Тя се държеше скромно и това съвсем не беше преструвка, защото бе загубила обичайната си смелост и самоувереност.
При поднасянето на основните месни блюда — печено агне, гъска, свински бут, риба, — сервирани на подноси от масивно старо сребро, Модест засиява от удоволствие. Той започва една дълга, объркана реч, в която препоръчва на Бесас племенника си Велизарий като младеж, възнамеряващ да прегърне военното поприще. Модест изразява надеждата си, че Велизарий ще върне древния блясък на римската бойна слава:
— От дълги години армиите на императора не са били предвождани от воин, в чиито жили да тече истинска римска кръв. В днешно време всички висши военни длъжности попаднаха, така или иначе, в ръцете на варварски наемници — готи, вандали, гепиди, хуни, араби — и в резултат на всичко това древната римска военна организация, създала някога най-великата империя, която светът е виждал, напоследък се изроди до неузнаваемост.
Палеолог, който се е излегнал до Бесас, се счита задължен да го дръпне за раираната му туника и да пошепне:
— О най-великодушни между мъжете, моля те не обръщай внимание на онова, което говори нашият домакин. Той е пиян, объркан и с толкова старомоден начин на мислене, че изглежда почти смахнат. Няма — за цел да те обиди.
Бесас се подсмихва:
— Не се бой, брадати старче. Той е мой домакин, а виното е добро и агнето — превъзходно. Щом ромеите искат да се пооплачат от нашите успехи — нека: ние варварите можем да си го позволим. Не разбирам и една четвърт от неговия жаргон, но че се оплаква — това поне разбирам.